Тери Пратчет - Туп!

След десетина минути вратата се отключи и влече друго джудже. Ваймс определи облеклото му като на „стандартно градско джудже“, което означаваше основно шлем, кожени дрехи, ризница от метални брънки и бойна брадва/миньорска кирка, но това специално носеше боздуган. Също така имаше и черно наметало. Изглеждаше смутено.

— Командир Ваймс. Какво да кажа? Извинявам се за начина, по който са се отнесли с вас!

„Бас държа“ — отвърна Ваймс. На глас обаче каза:

— А вие кой сте?

— Отново се извинявам! Аз съм Ловкоклинчи и съм… най-близкият превод може би е „лице за контакти на светло“. Правя онези неща, които трябва да се направят над повърхността. Моля, елате в кабинета ми! — Той бързо заситни пред тях.

Кабинетът беше на долния етаж, в иззиданото с камъни мазе. Изглеждаше доста уютно. До едната стена бяха натрупани щайги и чували. В дълбоките пещери все пак нямаше кой знае колко храна; опростеният живот на джуджетата долу се осигуряваше от доста усложнения живот на маса джуджета горе. Ловкоклинчи имаше вид на малко повече от слуга, който се грижи за изхранването на господарите си, макар той вероятно да си мислеше, че работата му е доста по-възвишена. В ъгъла имаше перде, което може би закриваше легло; джуджетата не се стремяха към изискан живот.

Бюрото беше отрупано с книжа. До него на малка масичка имаше осмоъгълна дъска с малки пионки. Ваймс въздъхна. Мразеше игрите. Правеха света да изглежда прекалено прост.

— О, от играчите ли сте, командире? — запита Ловкоклинчи с гладния поглед на запален почитател. Ваймс познаваше този тип ентусиасти. Ако покажеш учтив интерес, не ти мърда цяла нощ.

— Лорд Ветинари е. Мен никога не ме е влечало — отвърна Ваймс.* — Ловкоклинчи не е често срещано име сред джуджетата. Да не сте роднина с Ловкоклинчещите от Лоената уличка? — Той не целеше нищо повече от безобидно разчупване на леда, но със същия успех би могъл да изпсува. Ловкоклинчи сведе поглед и смотолеви:

[* Ваймс по принцип не беше на ти с нито една игра, по-сложна от мятането на стрелички. Шахът конкретно винаги го бе дразнил. Все се ядосваше на тъпия начин, по който пешките тръгваха и помитаха насрещните пешки, докато царете се разтакаваха, без нищо да правят. Ако пешките се обединят, може би ако привлекат и топовете, цялата дъска щеше да е република в рамките на десетина хода.]

— Ъ-ъ, да… но за един… граг, дори и новак, всички джуджета са негово… семейство. Няма да бъде… наистина няма да бъде… — той замлъкна, докато явно друга част от мозъка му пое управлението. — Може би желаете кафе? — оживи се той. — Ще ида да донеса.

Ваймс отвори уста да откаже, но се спря. Джуджетата правеха добро кафе, а от съседната стая се разнасяше подобен аромат. Освен това излъчваната от Ловкоклинчи нервност подсказваше, че днес е изпил доста от него. Няма лошо да се насърчи да изпие още малко. На това учеше хората си: субектите се стягат от ченгета. Ако служителят си знае работата, изнервените субекти издават твърде много.

Докато джуджето липсваше, той огледа по-добре стаята и погледът му се спря на надписа „Хроники на Куумската долина“ върху корицата на една книга, наполовина закрита от бумагите.

Отново тази проклета долина, този път с добавъчна мистерия. Всъщност Сибил бе купила екземпляр, както цялото читателско население в града и го бе завлякла да види злочестата картина на онзи нещастен човечец в Кралския музей на изкуствата. Картина с тайни? Нима? И как така някакъв побъркан млад художник преди сто години е знаел тайната на битка, водена преди хиляди години? Сибил му обясни, че според книгата е намерил нещо на бойното поле, но то било обладано и гласовете го накарали да повярва, че е пиле. Или нещо от сорта.

Когато чашите бяха поднесени с малко разлято по бюрото на Ловкоклинчи, понеже ръката му трепереше, Ваймс каза:

— Трябва да видя Граг Кофтимели, сър.

— Съжалявам, това е невъзможно.

Отговорът дойде гладък и равен, като че ли джуджето се бе упражнявало. Но имаше пламъче в очите му и Ваймс хвърли поглед към възголямата решетка в стената.

В този момент Ангуа леко се прокашля. „Ясно — каза си Ваймс, — някой подслушва.“

— Господин Ловко… клинчи — започна той, — имам причина да смятам, че е извършено сериозно престъпление на анкх-морпоркска земя. Така де, под нея — додаде той. — Но анкх-морпоркска при всички случаи.

За пореден път странното спокойствие на Ловкоклинчи го издаде. В очите му имаше колебание.