Тери Пратчет - Туп!

— Съжалявам да го чуя. Как мога да ви помогна да решите случая?

„О, добре тогава — ядоса се Ваймс. — Вече казах, че не играя игрички.“

— Като ме заведете до тялото на мъртвеца, което държите долу.

Ваймс гаднярски се зарадва на начина, по който Ловкоклинчи се сви. Време е клинът да се набие докрай… Той извади значката си.

— Ето пълномощията ми, господин Ловкоклинчи. _Ще_ обискирам това място. Предпочитам да го направя с ваше разрешение.

Джуджето трепереше от страх или притеснение, а може би и от двете.

— Ще нахлуете в обителта ни? Невъзможно! Законите на джуджетата…

— Това е Анкх-Морпорк — сряза го Ваймс. — От горе до долу. Нахлува се в чужда територия. Да не ми казвате, че не мога да претърся едно подземие? Незабавно ме заведете при Граг Кофтимели или който и да го замества! Веднага!

— Аз… аз отказвам да изпълня молбата ви!

— Не беше молба!

„Ето че стигнахме до собствената ни Куумска долинка — помисли си Ваймс, вперил поглед в очите на Ловкоклинчи. — Няма връщане назад. И двамата се мислим за прави. Но _той_ греши!“

Леко движение го накара да погледне надолу. Треперещият пръст на Ловкоклинчи се въртеше в кръг по разляното кафе. Докато Ваймс стоеше втренчен, пръстите на джуджето прокараха две линии през кръга. Той се взря отново в очите, изпълнени с гняв, страх… и още нещо, почти недоловимо…

— А! Командир Ваймс, нали? — обади се глас от прага.

Сякаш говореше лорд Ветинари. Беше същият равен тон, подсказващ, че най-сетне са ти отделили внимание и в известен смисъл си неизбежно задължение. Но идваше от друго джудже, както можеше да се предположи, въпреки че носеше твърда островръха черна качулка, която го изравняваше до средния човешки ръст.

Фигурата беше изцяло забулена, в пълния смисъл на думата, в припокриващи се черни кожени пластове единствено с тесен процеп за очите. Ако не беше тихата властност в гласа, можеше да се обърка с много мрачна декорация за Прасколеда.

— А вие сте…? — вдигна вежди Ваймс.

— Ревностен, командире. Ловкоклинчи, иди да си вършиш работата!

Когато „лицето за контакти на светло“ се изнесе скорострелно, Ваймс се обърна на място, провлачвайки ръкав по лепкавия символ, който се замаза.

— И _вие_ ли искате да ни услужите? — хладно запита Ваймс.

— Ако мога — отвърна джуджето. — Моля, последвайте ме. За предпочитане е сержантът да не идва с вас.

— Защо?

— По очевидни причини — сви рамене Ревностен. — Неприкрито е самка.

— Какво? Е, и? Сержант Ангуа съвсем категорично не е джудже — възрази Ваймс. — Не може да очаквате всички да спазват _вашите_ правила!

— Защо не? — контрира го джуджето. — Вие го правите. Но бихме ли могли така, заедно, само за момент, да отидем до кабинета ми и да обсъдим нещата?

— Не ме мислете, сър — кимна Ангуа. — Може би така е най-добре.

Ваймс опита да си наложи спокойствие. Знаеше, че се поддава на гнева си. Онези мълчаливи наблюдатели на улицата го бяха подпалили, а погледът, който му хвърли Ловкоклинчи, трябваше да се обмисли. Но…

— Не — рече Ваймс.

— Няма да направите тази малка отстъпка? — запита Ревностен.

— Вече направих няколко големи, повярвайте ми — отвърна Ваймс.

Скритите под островръхата качулка очи се втренчиха в него за няколко секунди.

— Много добре — каза Ревностен. — Моля, последвайте ме.

Джуджето се обърна и отвори една врата, водеща към малка квадратна ниша. Кимна им да го последват и след като влязоха, дръпна един лост. Нишата се разтресе леко и стените започнаха да се издигат.

— Това е…

— Асансьор — прекъсна го Ваймс. — Да, знам. Виждал съм такива, когато бях при Низшия крал в Юбервалд.

Подхвърленото име не свърши работа.

— Низшият крал не е… на почит тук — каза Ревностен.

— Мислех, че е владетел на всички джуджета? — удиви се Ваймс.

— Широко разпространена заблуда. А, пристигнахме — асансьорът спря с лек тласък.

Ваймс се облещи.

Анкх-Морпорк бе изграден върху Анкх-Морпорк. Това беше всеизвестно. Тук от десет хиляди години се строеше с камък. При ежегодните си разливи Анкх наслагваше все повече тиня и градът растеше на височина, сменяйки таванските помещения с мазета. Говореше се, че човек с търнокоп и добро чувство за ориентация би могъл да прекоси града под земята, пробивайки си път през подземните стени, разбира се, при условие, че може да диша и кал.

Какво е било това място? Дворец? Храм на някой бог, забравен от всички? Пространството беше внушително, черно като сажди, но в горната му част имаше някакво мъждукане, което успяваше да разкрие красивия свод. Странно мъждукане.