Тери Пратчет - Туп!

— Разрешете да направя предложение — тихо се обади Ангуа.

Две глави се обърнаха. Два чифта устни казаха:

— Да?

— Стопилникът… Търсачът на истината. Трябва ли да бъде джудже?

— Разбира се! — отсече Ревностен.

— Тогава какво ще кажете за капитан Керът? Той е джудже.

— Известно ни е за него. Той е… аномалия — каза Ревностен. — Претенциите му за родственост с джуджетата са спорни.

— Но повечето джуджета в града приемат, че е джудже — възрази Ангуа. — Освен това е ченге.

Ревностен се отпусна тежко на стола си.

— За вашите джуджета тук — да, той е джудже. Но ще е неприемлив за граговете.

— Няма джуджешки закон, който казва, че едно джудже не може да е по-високо от шест стъпки, сър.

— Граговете _са_ закона, жено! — сопна се Ревностен. — Те тълкуват законите, датиращи от десетки хиляди години.

— Е, нашите не датират оттогава — обади се Ваймс. — Но убийството си е убийство навсякъде. Слухът е плъзнал. Духовете сред тролове и джуджета вече хубавичко са се разпалили и това ще ги накара просто да кипнат. _Искате_ ли война?

— С троловете? Това е…

— Не, с града. Има ли част от него, в която законът не важи? Негова светлост няма да приеме това.

— Няма да посмеете!

— Погледнете ме в очите — предизвика го Ваймс.

— Джуджетата са доста повече от стражите — натърти Ревностен, но смутеното изражение вече бе пробягало по лицето му.

— Да не би да ми казвате, че законността е просто въпрос на численост? — ядоса се Ваймс. — Мислех, че вие, джуджетата, буквално се _прекланяте_ пред идеята за законност. Нима всичко се свежда до бройката? Тогава ще назнача още хора. А също и тролове. Те са граждани точно като мен. Сигурен ли сте, че всички джуджета са на ваша страна? Ще вдигна на крак полковете. Ще се наложи. Знам как стоят нещата в Лламедос и Юбервалд, но тук е различно. Един закон, господин Ревностен. С това разполагаме. Ако оставя народът да тръшне вратата пред него, значи по-добре да закрия и Стражата.

Ваймс отиде до вратата.

— Това е моето предложение. Сега се връщам в участъка…

— Почакайте!

Ревностен седеше втренчен в бюрото, барабанейки с пръсти по него.

— Аз не съм… от старшинството тук.

— Нека говоря с вашите грагове. Обещавам да не трия никакви думи.

— Не. Те няма да говорят с вас. Не разговарят с хора. Чакат долу. Знаят за посещението ви. Те са уплашени. Не вярват на хора.

— Защо?

— Защото не сте джуджета! — почти зави Ревностен. — Защото сте… вид сън.

Ваймс сложи ръце на раменете на джуджето.

— Тогава нека отидем долу, където ще можеш да им разкажеш кошмарите — предложи той. — И да им посочиш кой точно от тях съм аз.

Настъпи продължително мълчание, преди Ревностен да отговори:

— Много добре. Вие ме насилвате, както разбирате.

— Ще се радвам да отбележа това — каза Ваймс. — Благодаря за съдействието ви.

Ревностен стана и извади връзка сложни ключове от одеждите си.

Ваймс се опита да запомни пътя, но беше трудно. Имаше чупки и завои в мрачни тунели, които изглеждаха досущ еднакви. Никъде не се виждаше и следа от вода. Докъде стигаха тунелите? Колко надолу? Колко надалеч? Джуджетата си пробиваха път дори през гранит. Сигурно можеха да минат _небрежно_ и през речната кал.

Всъщност на повечето места бяха по-скоро разчиствали, отколкото копали, изнасяйки тинята от помещенията, свързвайки с проходи древните подгизнали стаи. И някак си водата изчезваше.

Имаше блещукащи, може би магически неща, едва видими отвъд тъмните сводове, които подминаваха. И странно монотонно пеене. Той знаеше джуджешки напеви от типа на „брадвата на леля ми е забита в главата ти“, но тези изобщо не бяха такива. Звучаха като кратки думи, изстреляни с много голяма скорост.

И с всеки следващ завой усещаше как яростта му се връща. Обикаляха в кръг, нали? Просто на инат. Ревностен беше дръпнал напред, оставяйки Ваймс да върви слепешком зад него и от време на време да удря главата си. Природата му се бунтуваше. Това не беше нищо повече от проклето размотаване! Джуджетата нехаеха за закона, за него, за света отгоре. „Те подкопават нашия град и не спазват законите ни! Извършено е проклето убийство. Той го призна! Защо търпя този… този глупав театър!“

Минаваше покрай поредния вход на тунел, но този беше препречен с дъска. Той издърпа меча си, викна: „Чудно какво ли има там долу“, строши дъската и тръгна по тунела, а Ангуа подире му.

— Разумно ли е, сър? — прошепна тя, докато напредваха все по-надолу.