Тери Пратчет - Туп!

— Не. Но ми дойде дотук от господин Ревностен — изръмжа Ваймс. — Казвам ти, още един засукан тунел и ще се върна тук с тежката артилерия, политика или не.

— Успокойте се, сър!

— Ами то всичко, което говори и прави, е обида! Направо ми кипва кръвта! — мърмореше Ваймс, крачейки напред, без да обръща внимание на виковете на Ревностен зад него.

— Там отпред има врата, сър!

— Добре де, не съм сляп! Само полусляп! — тросна се Ваймс.

Той се пресегна. Голямата кръгла врата имаше щурвал по средата и беше цялата изписана с джуджешки руни.

— Можете ли да ги разчетете, сержант?

— Ъ-ъ… „Смъртна опасност! Наводнение! Не влизай!“ — пробва се Ангуа. — Горе-долу в този смисъл, сър. Това са напорни врати. Виждала съм да използват такива в някои мини.

— Заключени с вериги при това! — измърмори Ваймс, протягайки ръка. — Изглежда солидно желязо… ох!

— Сър?

— Срязах си ръката на един пирон! — Ваймс напъха ръка в джоба, където Сибил се грижеше да има чиста кърпичка, подменяна ежедневно, без изключения.

— Пирон в желязна врата, сър? — взря се Ангуа.

— Добре де, нит. Не виждам нищо в тази тъмница. Защо не вземат да…

— _Трябва_ да вървите след мен. Това е мина! Има опасности! — изпъшка Ревностен, настигайки ги.

— Не сте ли овладели наводненията? — попита Ваймс.

— Трябва да ги предвиждаме! Знаем как да се справим! А сега стойте близо до мен!

— Щях да бъда по-склонен на това, _сър_, ако смятах, че минаваме по правилния маршрут! — натърти Ваймс. — Иначе бих се огледал за пряк път!

— Почти стигнахме, командире — рече Ревностен и тръгна напред. — Почти стигнахме!

>

Тролът бродеше без цел и без надежда…

Името му беше Тухльо, макар че в момента не можеше да си го спомни. Главата го цепеше. Направо _разбиващо_. Зарад стъргала ще да е. К’во все викаха? Га’ си се сурнал толко’ надоле, че да си пра’иш сам стъргала, ‘начи си толко’ ниско, че и хлебарките требе да се наведат, та да те наплюват.

Снощи… к’во стана снощи? К’во от онуй видя, к’во от онуй напраи, к’во от онуй в думкащия, врящ казан на мозъка му беше истина? Онуй с великанските рунтави слонове, те май не беха истински.

Почти сигурно в тоя град нема великански рунтави слонове, щото ако имаше, щеше да ги е скивал досега и по улиците щеше да има големи димящи лайна и тем подобни, нема как да ги пропуснеш…

Казваше се Тухльо, защото бе роден в града, а троловете, създадени от метаморфична скала, често придобиваха вида на местните скали. На цвят беше мръсно оранжев, нашарен с хоризонтални и вертикални линии; застанеше ли до стена, беше доста трудно забележим. Но в повечето случаи и без това не го забелязваха. Тухльо беше от онзи тип, чието съществуване само по себе си е обида за всички порядъчни люде, по тяхно мнение.

Оная мина с джуджетата, тя _беше_ ли истинска? Отиваш да се скатаеш някъде и да зяпаш приятни изубръжения, и ей така на — вече си в оная джуджешка дупка? Туй не може да е било истина! Само дето… разправяха, че некакъв трол бил влезнал в джуджешка дупка, ами да, и _’сички_ сега търсеха тоя трол, и то не да го потупат по рамото… Разправяха, че Брекчите искали _наистина_ много да го открият и май не се радват особено. Не се радват, че некакво джудже, дето плюе по клановете, е _очистено_ от трол. Тия луди ли са? То ‘се тая дали са луди или не, щото си имат начини да задават въпроси, дето не зарастват с месеци, тъй че по-добре настрана от тях.

Пък и… за джуджетата ‘сички тролове са еднакви, нали? А друг не го е скивал. Тъй че карай как си знаеш, а? Все ще се оправи. Ще се оправи. Освен туй, не може да съм бил аз…

Тухльо се сети — ми да, т’ва ми е името, знаех си през целото време, — че имаше още малко от белия прах на дъното на торбата си. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да намери стреснат гълъб и някакъв алкохол, изобщо какъвто и да е алкохол и ще се оправи. Ми да. Чудничко. Изобщо няма за какво да се кахъри…

Ми да.

>

Когато Ваймс пристъпи навън под ослепителната дневна светлина, първото му дело бе да поеме дълбоко дъх. Второто му дело бе да изтегли меча си, трепвайки от болка в наранената си ръка.

Свеж въздух, това му беше цаката. Долу се бе усетил доста зашеметен, а малката рана на ръката му гореше като ад. По-добре да накара Игор да я погледне. В онази гнус долу човек сигурно може да хване _какво ли не_.

А, така по` бива. Усещаше как се успокоява. Въздухът там долу го бе накарал да се почувства наистина странно.

Тълпата вече бе доста набъбнала. Всъщност като фокусира, си помисли, че е по-скоро бухнала, като кекс със стафиди. Крясък тук, сръгване там, нещо метнато _насам_… и лека-полека всеки колеблив, нервен субект става едно цяло с мнозинството, което в действителност не съществува.