Тери Пратчет - Туп!

Детритус все още стоеше като статуя, явно изключил за нарастващата врява. Но Халколеяр… по дяволите! Спореше разпалено с предните в тълпата. _Никога_ не влизай в спор! Никога не се връзвай!

— Ефрейтор Халколеяр! — изрева той. — При мен!

Джуджето се обърна в момента, в който половинка тухла прелетя над тълпата и издрънча по шлема му. Той се олюля като отсечено дърво.

Детритус се метна с такава скорост, че преди джуджето да се срути на калдъръма, вече бе преполовил тълпата. Ръката му се потопи в блъсканицата от тела и измъкна една мятаща се фигура. Той се завъртя, изтрополи през пролуката, която все още не бе имала време да се затвори, и застана до Ваймс, преди шлемът на Халколеяр да спре да се върти.

— Браво, сержант — каза Ваймс с ъгълчето на устата си. — Имаш ли план за следващата част?

— Мене по ме бива по тактиката, сър — отвърна Детритус.

О, добре. В такива моменти човек не спори, но и не отстъпва. Ваймс извади значката си и я вдигна високо.

— Това джудже е под арест за нападение на страж! — извика той. — Направете път в името на закона!

И за негово изумление тълпата се умълча като куп дечурлига, усетили, че _този_ път учителят е много, много вбесен. „Може да е от думите на значката — каза си той. — _Тях_ не можеш да изтриеш.“

В настъпилата тишина още половин тухла падна от свободната ръка на джуджето, попаднало под доста солидната опека на Детритус. Години по-късно, когато Ваймс затвореше очи, все още можеше да си спомни хрущенето при падането й на земята.

Ангуа се изправи, хванала в ръце изпадналия в безсъзнание Халколеяр.

— С мозъчно сътресение е — каза тя. — И предлагам, сър, да се обърнете само за миг.

Ваймс рискува да хвърли поглед. Ревностен — или поне покрито с кожа джудже, което можеше и да е той — стоеше в сенките на прага. Беше приковал вниманието на тълпата.

— _Пускат_ ни да си тръгнем? — процеди на Ангуа, кимвайки към фигурата.

— По-същественото не е ли да си тръгнем, сър?

— Правилно, сержант. Детритус, не пускай за миг тоя малък негодник. А сега обратно в участъка, всички в комплект.

Тълпата се разцепи да ги пропусне почти безропотно. Тишината ги следваше през целия път до участъка на Стражата…

… пред който стоеше Ото Вик от Вестника с приготвен иконограф.

— О, не, Ото, недей — предупреди с приближаването си Ваймс.

— Зтоя на общезтвен път, гозподин Ваймз — кротко отбеляза Ото. — Узмивки, моля…

И направи снимка на тролски страж, сграбчил немощно увиснало джудже.

„Е, ясно — вътрешно въздъхна Ваймс, — първа страница е уредена. А сигурно и проклетата карикатура.“

>

„Едно джудже зад решетките, едно под преданите любящи грижи на Игор — обобщи Ваймс, с мъка качвайки стъпалата до кабинета си. — И оттук нататък само ще става по-зле. Онези джуджета се _подчиняваха_ на Ревностен, нали? Какво щяха да сторят, ако джуджето бе поклатило глава?“

Той се отпусна на стола си толкова тежко, че го оттласна с цяла стъпка.

И преди бе срещал джуджета-дълбинници. Бяха странни, но все някак успяваше да се разбере с тях. Низшият крал беше дълбинник, но Ваймс бе намерил общ език с него, след като проумя, че вълшебното джудже с брада като на дядо Прас бе проницателен политик. Беше джудже с визия. Оправяше се със света. Ха, „беше видял светлината“. Но онези в новата мина…

Не бе видял лицата им, макар че седяха в стая, озарена от светлината на стотици свещи. Странно защо ли им бяха на граговете свещи, като стояха изцяло забулени с островръхите си черни кожени наметки. Но може пък това да беше някаква мистична церемония, къде ти да търсиш смисъл? Може пък сред светлината да се придобива повече свещен мрак? Колкото по-ярка е светлината, толкова по-тъмна е сянката.

Ревностен бе говорил на език, който _звучеше_ като джуджешки, а изпод тъмните качулки бяха дошли разни отговори и въпроси, всички излаяни със същите груби кратки срички.

В определен момент бяха помолили Ваймс да повтори същността на изявлението, което бе направил горе и което изглеждаше твърде далечно на този етап. Той го бе сторил, след което последва проточена дискусия на език, който определи като дълбинно джуджешки. И през цялото време бе усещал как множество очи, които не виждаше, го фиксират наистина много тежко. Фактът, че главата го болеше безумно и остри болки прорязваха ръката му, не му бе помогнал особено.

И това беше то. Бяха ли го разбрали? Не знаеше. Ревностен бе казал, че са се съгласили със значителна неохота. Дали? Нямаше ни най-малка представа, дори грам идея какво всъщност бе изречено. Дали щяха да дадат на Керът достъп до местопрестъплението, без да заличат нищо? Ваймс изсумтя. Хмм. А _вие_ как мислите, дами и господа?