Тери Пратчет - Туп!

След което преглътна.

— О, боже, _къде_ са ми обноските? — възкликна тя и поднесе другата си ръка към Фитли. — Заповядай, ето и за теб…

В стаята избухна смях. Ченгетата са като всяка друга тълпа. Ролите се бяха разменили, но пък стана още по-забавно. Малко закачка, малко майтап. Никому не вредят, нали?

— Хайде, Фитли — обади се някой. — Давай по равно! Тя си изяде нейната!

А някой друг, както винаги става, започна да пляска и да скандира „Яж! Яж!“. Останалите подеха, окуражени от факта, че Фитли бе станал ярко червен.

— Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж!

Останал без избор, Фитли сграбчи чесъна, натъпка го в устата си и го сдъвка под съпровода на овациите. Миг по-късно Сали видя как очите му се оцъклят.

— Младши страж Гърбатен?

Тя се обърна. На вратата стоеше млад мъж с богоподобни пропорции.* За разлика от бронята на останалите стражи, неговият нагръдник блестеше и металната му ризница бе до голяма степен лишена от ръжда.

[* От по-висшия клас богове очевидно. Във всеки случай не от тези с пипалата.]

— Всичко наред ли е? — той погледна към Фитли, който се беше свлякъл на колене и кашляше чесън из стаята, но някак си пропусна да го види.

— Ъ-ъ, съвсем, сър — отвърна Сали озадачена, а Фитли започна да повръща.

— Вече се запознахме. Всички ми викат капитан Керът. Ела с мен, моля.

Отвън в приемната Керът спря и се обърна:

— Добре, младши страж… имаше приготвена главичка, нали? Не ме гледай така, отпред на площада са изкарали сергия със зеленчуци. Не е трудно да се сети човек.

— Ъ-ъ, сержант Ангуа ме предупреди…

— И?

— И си издълбах глава чесън от ряпа, сър.

— А онази, която даде на Фитли?

— О, тя също беше от ряпа. Старая се да не докосвам чесън, сър — отвърна Сали. Ей богу, наистина беше привлекателен…

— Нима? Просто ряпа? Изглежда му понася доста зле.

— Сложих мъничко пресни семена от чили в нея — призна Сали. — Към трийсетина май.

— Ами? Защо го направи?

— Е, нали знаете, сър — измърка Сали, излъчвайки невинност, — малко закачка, малко майтап. Никому не вредят, нали?

Капитанът явно се позамисли над това.

— Ще оставим нещата така тогава — реши той. — А сега, младши страж, някога виждала ли си труп?

Сали изчака да разбере дали говори сериозно. Очевидно да.

— Строго погледнато — не, сър.

>

Ваймс се изтормози докрай през следобеда. Чакаше го, разбира се, бумащина. Винаги го чакаше бумащина. Трите класифицирани купа бяха само началото. Купища книжа обвинително стояха струпани до стената и неусетно набъбваха.* Знаеше, че трябва да се занимае с това. Свидетелства, описи, заповеди, подписи — това правеше от Стражата авторитетна сила вместо сбирщина доста позагрубели типове с нахални навици. Бумащина — налагаше се да има много от нея и да бъде подписана от него.

[* Ваймс бе възприел политиката за разчистено бюро. В момента обаче му убягваше стратегията за разчистен под.]

Той разписа регистъра на арестите, регистъра на произшествията, даже регистъра за загубени вещи. Регистър за загубени вещи! Навремето изобщо нямаше такъв. Ако някой се появеше с оплакване, че му е изчезнал някой дребен предмет, просто обръщаха Ноби Нобс с краката нагоре и преравяха изпопадалото.

Но вече не познаваше две трети от служителите си — в смисъл че не знаеше кога ще стоят и кога ще побегнат, не знаеше издайническите признаци, които подсказваха кога лъжат или са обезумели от страх. Това вече не беше неговата Стража. Беше Градската стража. Той само я управляваше.

Прегледа рапортите на постовите сержанти, докладните на стражниците, съобщенията за болнични, дописките за дисциплинарните нарушения, отчетите за касата…

— Там-тирирам-тирирам-тири…

Ваймс тресна дезорганизатора на бюрото си и грабна малкия самун джуджешки хляб, който от няколко години използваше за преспапие.

— Прекъсни или умри — изръмжа той.

— Вижте, разбирам, че сте леко разстроен — започна духчето, вперило очи в надвисналия самун, — но бих ви помолил да погледнете нещата от моята гледна точка. Това ми е работата. Това ми е същността. Съществувам, следователно мисля.* И мисля, че можем да се разбираме чудесно, само да бяхте прочели наръч… моля ви, не! Наистина мога да помогна!

[* Прословутата фраза на Декарт е „Мисля, следователно съществувам“ — Cogito ergo sum . — Б.пр.]

Ваймс се поколеба насред удара, след което внимателно остави самуна.

— Как?

— Грешно сумирате числата — обясни духчето. — Не винаги докарвате десетиците.