Тери Пратчет - Туп!

Със сигурност не би изкарвал проклетата откривка от най-близката порта. Мили боже, ако копаеха на достатъчно места, можеха да я извозят _навсякъде_.

— Духче, можеш ли да… — Ваймс поспря. — Виж, нямаш ли някакво име?

— Име ли, Въведете Името Си Тук? — озадачи се дезорганизаторът. — О, не. Аз съм създаден в големи мащаби, Въведете Името Си Тук. Да ме наричат поименно би било малко глупаво наистина.

— Тогава ще ти викам Гроздебери. И така, Гроздебери, можеш ли да направиш същата справка за всяка градска порта? Както и за броя на каруците с дървен материал и камъни?

— Това ще отнеме известно време, Въведете Името Си Тук, но да! С вградено удоволствие!

— И като тъй и тъй ще се ровиш, виж дали няма някакви доклади за слягане на основата. Срутили се стени, пропукали се къщи, неща от тоя род.

— Разбира се, Въведете Името Си Тук. Можете да разчитате на мен, Въведете Името Си Тук!

— Заривай нос тогава!

— Да, Въведете Името Си Тук! Благодаря, Въведете Името Си Тук. Мисля доста по-добре с открит нос, Въведете Името Си Тук!

_Зззп_. Хартията се разхвърча.

Бре, кой би предположил? Ваймс се замисли. Май проклетото нещо все пак може да е от полза.

Съобщителната тръба писна. Той я откачи и каза „Ваймс“.

— Дойде вечерното издание на Вестника, сър — съобщи далечният глас на сержант Дребнодупе. Звучеше разтревожен.

— Добре. Изпрати го горе.

— И има двамина тук, които искат да ви видят, сър.

В гласа й прозираше предпазлива нотка.

— И чуват какво казваш?

— Точно така, сър. Тролове. Настояват да ви видят лично. Казват, че имат съобщение за вас.

— Подушваш ли неприятности?

— С всеки сантиметър, сър.

— Слизам долу. — Ваймс окачи тръбата. Тролове със съобщение. Беше малко вероятно да е покана за литературен обяд.

— Ъ-ъ… Гроздебери?

Още веднъж зеленикавата мараня се срасна в сияещо духче.

— Открих данните, Въведете Името Си Тук. Тъкмо работя по тях — докладва то и отдаде чест.

— Добре, но влез в кутията, а? Ще излизаме.

— Разбира се, Въведете Името Си Тук! Благодаря, че избрахте…

Ваймс напъха кутията в джоба си и слезе долу. В приемната беше разположено не само бюрото на дежурния, но и още десетина по-малки, на които стражите сядаха, когато трябваше да свършат наистина сложните задължения от полицейската работа, като например да поставят правилно препинателните знаци в някое изречение. Редица стаи и коридори излизаха в нея. Полезен резултат от всичко това беше, че всяко действие там незабавно привличаше много внимание.

Ако двата трола, които доста се набиваха на очи в средата на помещението, замисляха някаква беля, бяха избрали лош момент. Тъкмо между предаването на смените. Понастоящем се опитваха безуспешно да се перчат, без да мърдат, наблюдавани с дълбоко подозрение от седем-осем разнокалибрени стражи.

Сами си бяха криви. Бяха _лоооши_ тролове. Поне искаха всички да мислят така. Но бяха оплели конците. Ваймс беше виждал лоши тролове и тези бяха далеч от истината. Бяха се постарали. О, да. Лишеи покриваха главите и раменете им. Родови графити шареха телата им; единият дори беше издялкал ръката си, което сигурно е боляло, за да постигне този каменно-непукистки тролски изглед. Тъй като окичването с традиционния пояс от човешки и джуджешки черепи би довело до бразда от петите на приносителя чак до най-близкия дранголник, а маймунските черепи предразполагаха към нападение от джуджета без основни познания в съдебната антропология, тези тролове — Ваймс се ухили — тези момчета бяха прибягнали до най-доброто, с което можеха да минат, а именно овчи и ярешки черепи, ей богу! Евала, момчета, това е наистина страховито.

Беше потискащо. Някогашните лоши тролове не си правеха този труд изобщо. Просто ти набиваха канчето със собствената ти ръка, докато схванеш идеята.

— Е, господа? — подкани ги той. — Аз съм Ваймс.

Троловете размениха погледи през плетеницата от лишеи и единият загуби.

— Гусин Хризопрас, он сака да ви види — смръщено обяви той.

— Нима? — подхвърли Ваймс.

— Он сака да ви види _сега_ — натърти тролът.

— Е, нали знае къде живея — сви рамене Ваймс.

— _Ъхъ. Знае._

Две думи, треснати в тишината като олово. Имаше нещо в начина, по който тролът ги изрече. Някак си убийствено.

Тишината беше нарушена от стоманения звук на влизащ в гнездото си спусък, последван от щракване. Троловете се обърнаха. Сержант Детритус изваждаше ключа от ключалката на големите яки двойни врати на участъка. После се завъртя и тежките му ръце легнаха върху раменете на троловете. Той въздъхна.