Хиляда нощ - Том I (Том I)

Заживях в Багдад както преди, весел и доволен. Позабравих всичко, което бях преживял.

Та това ми се случи по време на шестото пътешествие, братя, пък ако е пожелал Аллах, утре ще ви разкажа за седмото, което е още по-удивително!

Синдбад наредил да разпънат трапезата. Всички се навечеряли заедно. После дал на Синдбад Хамалина сто мискала злато, той ги взел и си отишъл. Хората се разотишли много възхитени от разказа на Синдбад Мореплавателя.

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че на сутринта Синдбад Хамалина пак отишъл в дома на Синдбад Мореплавателя. Събрали се и другите, поговорили си за това-онова и Синдбад заразказвал за седмото си пътешествие:

Когато се върнах от шестото си пътешествие, заживях пак както преди в радост и безгрижие, ситост и веселие. Много бях спечелил, много бях натрупал. Но душата ми пожела отново да види чужди страни, да пътува с търговци по морета и да слуша разказите им. Реших се, навързах вързопи със скъпи стоки, пренесох ги от Багдад в Басра, намерих там кораб, готов за път с няколко лични търговци, качих се при тях, сприятелихме се и по живо, по здраво тръгнахме на път. Попътен вятър бързо ни заведе чак в Китай.

Но когато потеглихме отново на път, в носа на кораба удари бурен вятър, поля ни силен дъжд, измокрихме се, прогизна и стоката ни. Страх ни беше да не би да се повреди, та я покрихме с плъст и грубо платно. Капитанът на кораба стегна колана си, нави шалварите си, запретна дрехата си през кръста, изкатери се на мачтата, после погледна към пътниците и викна:

— Молете са на Всевишния да ни отърве от бедата, в която сме попаднали! Знайте, че вятърът ни надви и ни изхвърли чак към края на световните морета!

Той се спусна по мачтата, отвори сандъка си, извади от него памучна кесия, отвърза я, извади от нея шепа пръст, подобна на пепел, поля я с малко вода, помириса я. После измъкна от кесията малка книжка, прочете нещо в нея и рече:

— Знайте, че в тази книжка има чуден запис, с който е речено, че онзи, който стигне до тези земи, не може да се спаси, а ще загине! Това място се нарича Страната на царете, тук е гробът на господаря Сулейман, сина на Дауд. Тук живеят огромни змии! Когато някой кораб достигне тъдява, от морето излиза кит и го поглъща!

Смаяхме се от думите му. Още не бе свършил да говори, когато корабът се издигна над водата, а после се отпусна надолу. Бяхме примрели от страх. Ето че към кораба доплува кит. Стреснахме се от вида му, приготвихме се да умрем. Но се приближи втори кит — по-голям от първия. Започнахме да се сбогуваме. В това време се появи и трети кит, още по-голям от предишните два. Загубихме ума и дума! Трите кита започнаха да се въртят около кораба. Третият посегна към него, но изведнъж духна силен вятър, корабът се надигна, отпусна се надолу и попадна на голям риф, който го разтроши. Съблякох всичките си дрехи и останах по риза. Гмурнах се, улових се за някаква дъска и се изкатерих върху нея. Вълните ме замятаха по повърхността, но аз не изпуснах дъската. „Ех, ти, Синдбад Мореплавателю!“, казах си. „Не се покайваш и това е! Пати сега от всичко, което още ще срещнеш — заслужил си всичко, което ще ти се случи! Не разбра ли, че всичко това е знак от Всевишния, да се откажеш от своята алчност! Заради алчността си страдаш — а толкова пари имаш!“ Умът ми се върна на мястото си и си обещах, че ако това пътуване приключи успешно, ще искам прошка от Аллах, ще се покая с най-великото покаяние и повече няма да пътувам. Цял живот не бях споменал името на бога нито на глас, нито наум, а сега се молех на Всевишния и плачех. Така мина първият, мина и вторият ден, а на третия излязох на голям остров с много дървета и потоци. Хапнах от горските плодове, пих от водата на потоците, накрая се съвзех, духът ми се възроди, волята ми се усили, сърцето ми се отпусна. Тръгнах по острова и на срещуположния край видях да тече голяма река със сладка вода. Спомних си за сала, с който бях пътувал миналия път, и си помислих: „Трябва да си направя като него, пък дано се отърва и този път! Ако се спася — значи съм постигнал целта си и ще се покая пред Аллах, пък ако загина — поне ще се отърва от мъката и изтощението“. Събрах греди от някакви високи дървета — те били от сандалово дърво, каквото другаде няма. Подредих ги, посъбрах тънки клонки и здрави растения, усуках ги, завързах с тях гредите и си казах, че се оставям в ръцете на Аллаха. Седнах и потеглих по реката. Пътувах ден, два, три — вече бях далече от мястото, където бях попаднал. През цялото време дремех, нищо не хапвах, но щом ожаднеех, си пийвах вода от реката. От изтощението и глада заприличах на замаяна кокошка. Накрая салът опря до висока планина — реката минаваше под нея. Щом забелязах това, се изплаших за живота си — спомних си теснините, в които бях попаднал предния път. Исках да спра и да се измъкна, но течението бе по-силно и повлече сала. Реших, че вече загивам. Но салът се измъкна отново на открито. Намирах се в широка долина, реката бушуваше в коритото си. Салът се клатушкаше по него, но не можех да го спра или да го насоча към сушата.