Стана ми тъжно. Поогледах се, посъбрах греди, свързах ги на брега с въжета от изхвърлените кораби, донесох еднакви дъски от корабите, прикрепих ги напреки на гредите. Салът стана по-тесен от ширината на реката. Вързах го до нея със здрав мекански възел. Събрах от онези метали, скъпоценни камъни и едри бисери, които приличаха на чакъл, взех и някои неща, разхвърляни по брега на острова, събрах от онази хубава, чисто сурова амбра, всичко подредих на сала, взех си и колкото храна ми бе останало, и спуснах сала. Потеглих по реката и мислех накъде ли ще ме отведе съдбата. Стигнах до мястото, където водата се промушва под планината. Салът се вмъкна там и аз тръгнах в пълен мрак. Стигнах някаква теснина, краищата му опираха о бреговете, а главата ми — о покрива. Не можех да се върна назад, наругах себе си за измислицата си. Бе ниско, бях притиснал лицето си към сала. Мракът бе непрогледен, не знаех дали е ден или нощ. Ужасих се, помислих, че вече загивам. И все пак продължих да се нося по реката, която ту се разширяваше, ту се стесняваше. Но този мрак ме изтощи и от голямата умора ми се доспа. Заспал съм, легнал по корем, и не помня много ли, малко ли съм пътувал.
Когато се събудих, бе светло. Отворих очи и видях, че се намирам в широко място, салът бе завързан за брега, наоколо ми сновяха индийци и абисинци. Като видяха, че се надигам, ме наобиколиха и ме заговориха на своя си език. Не разбрах какво ми казват, мислех си, че е сън. Те ми говореха, аз не ги разбирах и мълчах, докато накрая един от тях пристъпи напред и ми каза на арабски:
— Мир на теб, братко наш! Кой си ти? Откъде дойде? Как влезе в тази река? Коя земя е зад тази планина — ние не познаваме никого, който да се е промъквал от там до тук!
— А вие кои сте? — запитах аз. — Коя е тази земя?
— Братко, ние сме земеделци, селяци сме! — отговори той. — Дошли сме тук да берем плодове от нашите градини и посеви! Видяхме, че лежиш на сала, уловихме го и го вързахме, докато дойдеш на себе си!
— За бога, дай ми нещо да хапна! — рекох. — Гладен съм! Пък после ме питай каквото искаш!
Той ми предложи храна, аз се наядох до насита, починах си, душата ми се върна на мястото си, духът ми се възроди, зарадвах се, че съм се измъкнал от реката и съм се добрал дотук. Разказах им всичко, което ми се бе случило. Те поговориха нещо помежду си и човекът ми рече:
— Трябва непременно да те отведем с нас! Ще те покажем на нашия цар и ти ще му разкажеш какво ти се е случило!
Отведоха ме с тях, понесоха и сала ми с всичко върху него. Въведоха ме при царя си и му разказаха как са ме намерили. Той ме поздрави, заразпитва ме как съм, що съм, какво ми се е случило. Разказах му за себе си и за патилата си. Донесох му от сала скъпоценни метали и камъни, алое и сурова амбра и му ги подарих. Той ги прие, оказа ми още по-голямо уважение и ме настани до себе си.
Станах приятел с най-личните хора, почти не излизах от двореца. Който и да идваше на острова, разпитваше ме за страната ми, аз му разказвах, разпитвах го на свой ред за неговата страна и той ми разказваше за нея.
Така живях известно време. Един ден подочух, че няколко души от града са приготвили кораб и са решили да пътуват към Басра. „Няма по-добро, освен да тръгна с тях!“, помислих си. Скочих, целунах ръката на царя, казах му, че ми се ще да отпътувам с кораба, който подготвят, защото ми е домъчняло за близки и родина.
— Ти си решавай! — рече той. — Пък ако искаш, остани при нас!
— За бога, господарю! — възкликнах. — Ти ме обсипа с щедрост и блага, но на мен ми е мъчно за родина, близки и приятели!
Той ме изслуша, извика търговците, които подготвяха кораба, и ме повери на тях. Дари ме богато, плати вместо мен за пътуването и изпрати велик дар на халифа Харун ар-Рашид в Багдад. Сбогувах се с него и с приятелите си, качих се на кораба и потеглихме. Вятърът бе попътен. Пътувахме, що пътувахме от море в море, от град в град, по волята на Всевишния стигнахме живи и здрави до Басра. Слязох от кораба, останах няколко дни в този град, приготвих се, стегнах нещата си и тръгнах за Багдад. Влязох при халиф Харун ар-Рашид и му предадох дара. Той ме запита що за дар е това и откъде съм го донесъл.
— О, емир на правоверните! — казах. — Нито знам къде се намира този град, нито как се казва, нито знам пътя към него. Когато корабът, с който пътувах, потъна, се добрах до този остров, там си направих сал и тръгнах с него по реката.
Разказах му какво бях преживял по този път. Халифът много хареса разказа ми, нареди на летописците да го запишат и го прибра в хазната си да се поучат от него идните поколения.
Читать дальше