Хиляда нощ - Том I (Том I)

Вече знаете, мои братя, приятели и близки, че след като се върнах от петото си пътешествие, забравих предишните си теглила, живях доволно, радостно и безгрижно, докато един ден при мен наминаха няколко търговци, по които бяха останали следи от дълги пътувания. Душата ми пожела пак да пътувам. След като се реших, накупих скъпи редки стоки, подходящи за задморска търговия, стегнах вързопите и отпътувах от Багдад за Басра.

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за шестото му пътешествие:

Пътувахме ние от едно място на друго, от град в град, купувахме, продавахме и разглеждахме чуждите страни. Пътуването ни беше приятно, а животът — доволен. Но един ден капитанът на кораба викна:

— Хора! Корабът ни се е заблудил! Излезли сме от морето, през което пътувахме, и сме се намъкнали в море, което не познавам!

Той се изкачи на мачтата, посегна да снеме платната, но насрещният вятър се усили и блъсна кораба назад. Край някаква висока планина рулят се строши. Всички заоплакваха живота си, сбогувахме се един с друг, всеки смяташе, че това е краят на живота му. Вятърът тласна кораба ни към високата планина, разтроши го в крайбрежните скали и дъските му се пръснаха наоколо. Всички изпопадахме във водата, някои се удавиха, други се добраха до планината и се измъкнаха на брега.

Аз бях сред онези, които се добраха до брега. Бе голям остров, край него имаше много строшени кораби, много изхвърлени от морето и издавени пътници. Изкачих се на една височина, тръгнах по някаква долина между два склона. Видях река, която извираше от единия склон и изчезваше под срещния. Всички спасили се напуснаха планината и се разпиляха. Умовете им се объркаха, те заприличаха на луди, като видяха какви стоки и богатства бяха пръснати по брега.

Разгледах онази река и видях по дъното й нахвърлени като чакъл много и различни скъпоценности — злато, якути и царски бисери. Цялото русло на реката блестеше! По острова имаше много от скъпото китайско и коморско алое. Имаше и извор, от който бликаше сурова амбра, а тя течеше като восък между бреговете му, разтопена от силната слънчева горещина, и се вливаше в морето. От водите излизаха чудовища, които я поглъщаха и пак изчезваха в морето, тя се стопяваше изцяло в тях, те я изплюваха и тя замръзваше върху повърхността. Нейният цвят и форми бяха различни, вълните я изхвърляха на морските брегове, където я събират познаващи я пътешественици и търговци, за да я продават. Суровата, останала непогълната амбра се задържаше по бреговете на това поточе и замръзваше върху земята. Когато слънцето изгряваше, тя се размекваше и от този аромат цялата долина придобиваше дъх на мускус. Скриеше ли се слънцето, тя отново замръзваше. Мястото, откъдето течеше тази амбра, бе недостъпно, никой не можеше да стигне до него. Планината разсичаше този остров на две и никой не би могъл да я пресече или изкачи.

Въртяхме се из острова, разглеждахме богатствата, смайвахме се на всичко, което виждахме, но всеки бе уплашен. Събрахме на морския бряг това-онова за хапване, хапвахме си една-две хапки на ден, за да ни стигне за по-дълго, бояхме се да не свърши и да не останем без всякаква храна. Когато някой умираше, го измивахме, покривахме го в саван и го погребвахме. Преживяхме заедно известно време, ала спътниците ми един след друг измряха и накрая останах сам…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за шестото му пътешествие:

Постоях известно време така, после изкопах дълбока дупка край брега на морето и си рекох: „Ако се разболея и усетя, че смъртта идва, ще седна в този гроб и там ще умра. Вятърът ще нахвърля пясък върху мене и така ще бъда погребан!“ Ругаех се, че съм бил толкова вятърничав, че да напусна дом и родина и да тръгна по чужди земи след всичко, което бях преживял през петте си предишни пътешествия. Нямаше плаване, без да съм страдал от ужаси и мъки, винаги по-страшни и по-лоши от предишните. Всеки път не вярвах, че ще се отърва жив и здрав, а после пак тръгвах на път. Пък не се нуждаех от пари, имах си много, а това, което имах — нямаше да мога да похарча и половината му през целия ми останал живот. Имах достатъчно, че и отгоре! Загледах се в реката и си помислих: „За бога, тази река има начало, трябва да има и край! Няма как някъде да не излиза на някое друго място! Добре ще е да си направя малък сал, колкото да седя в него, да го спусна по реката и да потегля с него. Ако намеря спасение, то ще е дарено от Всевишния, ако пък не намеря, ще си умра в реката, пък това ще е по-добре, отколкото да седя на това място!“