Хиляда нощ - Том I (Том I)

Така вървяхме посред острова между дърветата. Той даже ходеше по малка и голяма нужда върху раменете ми, не слизаше ден и нощ. Доспиваше ли му се, стисваше шията ми между коленете си и си дремваше, а после пак започваше да ме удря и аз скачах и го понасях. Така живеех с него в огромни мъки и си мислех: „Направих на този добро, а то се обърна на зло! За бога, никому през живота си вече няма да правя добро!“

Известно време живях така, докато един ден стигнахме на някакво място, където имаше много кратуни. Повечето бяха изсъхнали. Взех една голяма, отворих я отгоре, почистих я от семките, отидох до една лоза, напълних кратуната с грозде, смачках го, покрих я отгоре, оставих я на слънцето и след няколко дни тя бе пълна с чисто вино. Всеки ден си пийвах от него, за да възстановявам силите си. Пък пийвах ли — и волята ми ставаше по-силна. Един ден той се загледа в мене, докато пиех, и ме запита с жест:

— Какво е това?

— Едно прекрасно нещо! — отговорих. — То укрепва сърцето и отпушва душата!

Опиянението ме възбуди, аз се затичах, както бе на гърба ми, заподскачах между дърветата, заплясках с ръце, запях, отпуснах се. Като ме видя така, той ми направи знак с ръка да му подам кратуната да пие и той от нея и изпи всичко, което бе останало. Мускулите му се отпуснаха, хватката му отслабна и той се заклати на раменете ми. Като усетих, че се е напил и е загубил разума си, посегнах към нозете му, наведох се напред, приклекнах и го хвърлих на земята…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за петото му пътешествие:

Не вярвах, че съм се спасил, че съм се отървал от преживяното. Беше ме страх да не би онова същество да отрезвее и пак да ме улови. Намерих голям камък, пристъпих към него и както спеше, стоварих камъка върху главата му. Шейхът умря. Пак тръгнах по острова. Душата ми се бе отпуснала. Върнах се на морския бряг, където бях стъпил на тази земя. Известно време се хранех с плодовете, пиех от потоците и все чаках да мине някой кораб. Един ден поседнах замислен за това, което бях преживял, и онова, което ме чакаше, и си казах: „Ах, дано се върна в родината си, да видя пак близки и приятели!“ И точно тогава из морето се показа кораб. Той хвърли котва край острова. Пътниците му слязоха на брега. Аз тръгнах към тях. Щом ме видяха, те забързаха към мене, заобиколиха ме, заразпитваха ме какъв съм, как съм попаднал тук. Разказах им за патилата си, те им се удивиха и един рече:

— Съществото, което се е качило на раменете ти, е бил морският шейх! Няма човек освен тебе, който да е попаднал между краката му и да се е спасил!

Донесоха ми нещо за хапване и аз се нахраних до насита. Дадоха ми някаква дреха и аз я облякох. После ме взеха с тях на кораба. Пътувахме няколко дни и нощи, докато съдбата ни отведе към някакъв град с високи къщи, които гледаха към морето. Това селище се нарича Маймунският град. Когато наближава да се мръкне, неговите жители излизат от околните планини.

Излязох да се поразходя из този град, а в това време корабът отплавал. Съжалявах, че съм слязъл тук, спомних си какви беди ми донесоха маймуните и първия, и втория път, и заплаках от мъка. Към мене се приближи един от жителите на града и каза:

— Ти май си чужденец по тези места!

— Така е… — отговорих му. — Бях на един кораб, който бе пристанал край града ви, излязох да се поразходя, а корабът отплавал. Като се върнах, вече не го намерих!

— Ела с нас и се качвай на тази лодка! — каза той. — Останеш ли през нощта в града, маймуните ще те погубят!

Качих се с тях в лодката, те я избутаха в морето, отдалечиха се от брега на около миля и заедно пренощувахме там. Когато се съмна, върнахме се в града, слязохме на брега и всеки си тръгна по работата. Това се случваше всяка нощ. Закъснееше ли някой в града, маймуните идваха и го погубваха. Денем те напущаха града, хранеха се с плодовете из градините и околните гори, преспиваха в планините до вечерта, после пак се връщаха. Този град се намира към най-далечните краища на Судан.

Веднъж един от хората, с които спях в лодката, ми каза:

— Господине, ти си чужденец по тези места! Знаеш ли някакъв занаят да се хванеш на работа?

— За бога, не знам, братко! — отговорих. — Не знам никакъв занаят, не мога да се хвана за никаква работа. Търговец съм, но нямам пари и стоки. Имах си кораб, бе натоварен много, но той се разби в морето и всички се издавиха. Само аз се спасих по волята на Аллах!