Хиляда нощ - Том I (Том I)

— Не тъжи за жена си! Всевишният ще ти я възмезди с по-добра, с някоя още по-хубава и тя ще живее по-дълго.

Той заплака горчиво и ми отговори:

— Приятелю, как Всевишният ще ми я възмезди с по-добра и по-хубава? Че на мен ми остава да живея само още един ден!

— Ела на себе си, братко! — възкликнах аз. — Не предвещавай смърт на душата си!

— Приятелю! — рече той. — Кълна ти се, че от утре аз ще изчезна от погледа ти и никога през живота си повече няма да ме видиш! Днес ще погребват жена ми, а мен ще погребат заедно с нея! Обичаят в нашата страна е, щом една жена умре — погребват мъжа й жив до нея, а ако умре мъжът — погребват жена му жива с него! Това се прави, за да не наследи никой другия след смъртта му!

И докато разговаряхме, при него се събраха повечето от жителите на града, които започнаха да изразяват съболезнования за жена му. Започнаха да я приготвят според техния обичай, донесоха ковчег, сложиха я в него. Човекът им помагаше. После всички излязоха извън града, до едно място в планината край морето. Вдигнаха голям камък и под него се откри каменен отвор като на кладенец. Спуснаха жената вътре — под планината на това място имало огромна кухина. Доведоха и мъжа, вързаха го през кръста и го спуснаха в дупката. Дадоха му стомна вода и седем питки хляб. Долу той се отвърза от въжето, хората затвориха кладенеца с големия камък и се разотидоха. Оставиха приятеля ми при жена му в земната кухина. „За бога, та такава смърт е по-ужасна от всички предишни!“, помислих си аз. После отидох при царя и му рекох:

— Господарю, как така във вашата страна погребват жив до мъртъв?

— Такъв е обичаят в страната ни! — отговори той. — Ако мъжът умре, погребваме жена му жива при него, ако жената умре, погребваме мъжа й жив при нея. Това е обичай, наследен от дедите ни!

— Царю честити! — възкликнах аз. — А ако на чужденец като мене умре жена му и с него ли ще направите същото?

— Да! — отговори той.

Малко остана да ми се пукне жлъчката от мъка по живота ми. Мислите ми се объркаха. Страх ме беше да не би жена ми да умре преди мене и да ме погребат жив. После се успокоих, помислих си: „Дано умра преди нея — никой не може да каже кой от двамата ще изпревари другия!“

Но ето че не мина дълго време и жена ми се разболя, полежа кратко време и умря. Събраха се хората да поднесат съболезнования на мен и на близките й. Както обикновено, дойде и царят. Извикаха жена, която изкъпа починалата, облече я в най-хубавите й дрехи, сложи й всичките скъпоценности. Подредиха я, положиха я в ковчега, понесоха я и я отведоха на онази планина. Вдигнаха камъка над кухината и я спуснаха вътре. Всички приятели и близки започнаха да идват един след друг при мен да се сбогуват, а аз викнах:

— Аз съм чужденец! Не приемам вашия обичай!

Те не обърнаха внимание на думите ми. Грабнаха ме, вързаха ме, вързаха до мене седем питки хляб и стомна прясна вода и ме спуснаха в дупката. Видях, че това бе обширна пещера под планината.

— Отвържи се от въжето! — викнаха ми отгоре.

Не пожелах да се отвържа и те го хвърлиха при мене, после затвориха кладенеца с големия камък и се разотидоха…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за четвъртото му пътешествие:

В тази пещера имаше множество трупове, които изпущаха отвратителна воня. Наругах се за всичко, което бях сторил, за да стигна дотук, и си рекох: „Сигурно съм си заслужил всичко, каквото преживях и препатих!“ Тръгнах, без да знам кога е ден и кога — нощ. Хапвах по малко, не кусвах нищо, преди гладът да ме събори, не пиех, докато не преставах да се движа от жажда. Боях се да не би водата и хлябът да свършат. Мислех си: „Кой дявол ме накара да се оженя за жена от този град? Всеки път, измъкна ли се от някоя беда, влизам в още по-голяма! За бога, тази смърт е наистина отвратителна! Да бях се удавил в морето, да бяха ме изяли в планината — все щеше да е по-добре от тази ужасна смърт!“ Така ругаех себе си, спях върху костите на мъртъвците, искаше ми се да умра, а не можех — толкова бе голям ужасът ми. Така живях, докато гладът не изтощи сърцето ми и жаждата не ме събори. Спрях да се движа, опипах последната коричка хляб, хапнах от нея и глътнах последната глътка вода. Пак се изправих и тръгнах без посока. Пещерата бе с широки разклонения, празни, високи, но навсякъде по пода се търкаляха разхвърляни кости. Стъкмих си местенце в едно далечно ъгълче, далеч от разложените трупове, и заспах.