Хиляда нощ - Том I (Том I)

Знайте, братя, че след като се върнах в Багдад и се събрах с приятели, близки и любими, живях в огромно доволство, радост и благоденствие. Големите печалби ме накараха да забравя всичко, което ми се бе случило, живеех охолно и весело. Но точно тогава отвратителната ми душа ме тласна пак на път към чужди страни, дощя ми се да се срещам с различни хора, да продавам стоки и да печеля. И щом се реших на това, накупих скъпи стоки, стегнах множество денкове, повече, отколкото преди, отпътувах от Багдад за Басра, натоварих стоката си на един кораб и заедно с няколко големи търговци тръгнахме на път.

Пътуването бе приятно. Изминахме доста дни и нощи път, плавахме от море в море, от остров на остров, докато един ден духнаха многопосочни ветрове. От страх да не потънем капитанът хвърли котва и спря насред морето. И както се молехме и уповавахме на Всевишния, изведнъж задуха силен вятър, който разкъса платната и разби кораба на парчета, а хората потънаха заедно с всичките си стоки и пари. И аз потънах. Половин ден се държах над водата и се бях отказал вече да живея, когато Всевишният се смили над мене и ми подаде парче дъска от строшения кораб. Улових се за нея заедно с няколко търговци. Прилепихме се един до друг, възседнахме дъската, гребахме с крака, а вълните и вятърът ни помагаха. Така прекарахме един ден и една нощ. На втория ден призори вятърът заудря в лицата ни, морето се разбунтува, вдигнаха се огромни вълни, които ни изхвърлиха на някакъв остров. Бяхме полумъртви от безсъние, умора, студ, глад, страх и жажда.

Тръгнахме по брега. Намерихме някакви растения, хапнахме, колкото да запушим гърлото и да залъжем стомаха. Нея нощ пренощувахме на брега, а когато се съмна и слънцето ни освети, станахме и се пръснахме из острова. В далечината зърнахме някаква сграда. Тръгнахме към нея и вървяхме, докато стигнахме пред портите й. И както бяхме застанали, изскочиха някакви голи хора и без да кажат дума, ни грабнаха и ни отведоха при царя си. Донесоха някаква непозната храна, каквато през живота си не бяхме виждали. Душата ми не я прие и не хапнах от нея.

Когато хапнаха от храната, приятелите ми изгубиха ума си, започнаха да лапат като луди и държанието им бързо се промени. После им донесоха кокосово масло, напоиха ги с него и ги обмазаха. Когато пиха от това масло, очите им потънаха в лицето, те се нахвърлиха отново върху същата храна и ядоха много повече, отколкото обикновено. Обхванаха ме огромна тревога и страх пред тези голтаци. Когато ги огледах, разбрах, че са огнепоклонници и че царят им е гул. Всеки чужденец, който се появяваше в страната им, когото видеха или срещнеха из долината и по пътищата, те го отвеждаха при царя си, хранеха го с тази храна, мажеха го с това масло, коремът му се издуваше, нещастникът изгубваше ума си, мислите му изчезваха и той се превръщаше в угоена камила. А те пък му даваха да яде все повече от тази храна и да пие от това масло, за да затлъстее и надебелее, та после да го заколят и да нахранят царя си. А царските велможи пък ядяха човешкото месо сурово.

Когато видях всичко това, обхвана ме огромна тревога за мен и за приятелите ми. Откакто бяха изгубили ума си, те не осъзнаваха какво правят с тях. Предадоха ги на един, който всеки ден ги извеждаше да пасат като говеда. А аз от силния страх и от глада останах без сили, отслабнах, месото ми изсъхна. Щом видяха състоянието ми, оставиха ме на свобода и ме забравиха. Никой не си спомняше за мен и въобще не им минаваше през ума, че някой ден ще се изхитря и ще се измъкна от това място.

Тръгнах аз из острова, отдалечих се от онова място и видях някакъв пастир, който седеше върху възвишение сред равнината. Бе човекът, комуто бяха предали приятелите ми, за да ги пасе. Щом ме зърна, той разбра, че умът ми си е на мястото и че съм избягнал съдбата им. Направи ми отдалече знак: „Върни се назад, върви по пътеката — от дясната ти страна и тя ще те изведе на Царския път!“

Върнах се назад, както ми бе подсказал човекът, видях пътеката отдясно, тръгнах по нея. Слънцето се скри от погледа ми, стъмни се. Седнах да почина. Исках и да поспя, но сънят не идваше над очите ми поради силния страх, глад и умора. В полунощ станах и пак тръгнах на път. До разсъмване вървях през хълмове и долини, уморих се, огладнях, ожаднях. Започнах да ям листа от тревите и храстите. После пак тръгнах. И така — цял ден и цяла нощ. Огладнеех ли — хапвах си трева. Това продължи седем дни и нощи, когато забелязах нещо да се мержелее в далечината. Тръгнах нататък, но стигнах едва при залез-слънце. Видях отдалеч някакъв непознат град, но сърцето ми се боеше след всичко преживяно. Неочаквано видях хора да събират зърна чер пипер в полето. Доближих ги, те ме забелязаха, затичаха се към мене, заобиколиха ме от всички страни и заразпитваха: