Хиляда нощ - Том I (Том I)

Спахме до привечер. Изведнъж земята под нас се разтресе, гръм разтърси и въздуха. При нас от горния кат на двореца слезе огромно същество, подобно на човек, цялото черно, със снага, висока колкото огромна палма, с очи като нажежени въглени, със зъби като на глиган, с уста, огромна колкото гърлото на кладенец, с устни като на камила, виснали до гърдите му, с уши като две одеяла, спуснати на раменете му, и с нокти на ръцете като на лъв. Едва не изпаднахме в несвяст, ужасени, загубихме ума и дума, от страх бяхме като мъртви…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за третото му пътешествие:

Когато слезе в двора, той поседна за малко върху ложето, после се изправи, дойде при нас, сграби ме в ръката си, вдигна ме над земята, опипа ме с пръсти. В ръката му бях като залък. А той ме опипваше, както месар опипва овца за клане. От прекалената умора на пътуването по мене не бе останало никакво месо. Пусна ме, хвана друг измежду останалите, заобръща го и го заопипва, както правеше с мен, остави и него. Така ни опипва един след друг, докато стигна до капитана. Той му хареса. Хвана го, както месар хваща животното за клане, притисна го към земята, настъпи с крак шията му и тя се строши. После донесе дълъг шиш, наниза го на него, запали силен огън, намести над него шиша с нанизания капитан и го заобръща над жаравата, докато се изпече. Сне го от огъня, сложи го пред себе си, почисти го от костите, както се почиства кокошка, започна да къса от месото му и да се храни. Яде, що яде, докато го изяде целия, оглозга и костите му и когато от него не остана нищо, изхвърли оглозганите кости в двора на двореца си. После поседна, изтегна се и заспа на скамейката. Хъркаше тъй, сякаш гръмотевици гърмяха по небето. Така спа до сутринта, после стана и отиде нанякъде. След заминаването му дойдохме на себе си. Излязохме навън. Тръгнахме из острова да намерим местенце да се скрием или да избягаме. Ужасно бе да чакаме да ни пекат на жарава. Лутахме се целия ден, накрая привечер пак се озовахме пред двореца. Подгонени от силния страх, влязохме вътре и приседнахме като агнета на заколение. Не след дълго земята пак потрепери и се показа онова черно същество. Започна пак да ни обръща един по един и да ни опипва, докато един от нас му хареса. Стори с него същото, както с капитана. Опече го, изяде го и заспа на скамейката. Спа цяла нощ и хърка, а когато се съмна, стана и тръгна. Събрахме се и заговорихме един през друг:

— За бога — каза един, — да се хвърлим в морето и да се издавим! Тъй ще е по-добре, отколкото да умрем изпечени!

— Слушайте какво ще ви кажа! — заговори друг. — Нека измислим хитрост и убием великана. Само тъй ще се отървем от злините му.

— Чуйте и мен, братя! — заговорих аз. — Докато измислим как да го убием, нека посъберем греди, да пренесем най-подходящите и да си направим сал вместо кораб. Когато го убием, ще се качим на сала и ще отпътуваме в морето, докато мине някой кораб и се качим на него. Дори да не успеем да го убием, пак ще отплаваме в морето, че наистина е по-добре да се издавим, отколкото да бъдем заклани, изпечени и изядени. Останем ли живи — слава на Аллаха, издавим ли се — ще умрем като мъченици!

Договорихме се и започнахме работа. Събрахме греди, направихме си сал, вързахме го край брега, сложихме в него храна и се върнахме при двореца. Когато се мръкна, земята потрепна под нас и отново се появи черният великан, свиреп като зло куче. Заобръща ни, заопипва ни, избра си един от нас и направи с него същото, както с предишните двама. Изяде го, заспа на скамейката и захърка.

Ние станахме, взехме два железни шиша от неговите, заровихме ги в силната жарава, пристъпихме към спящия великан и ги забихме в очите му. Притиснахме ги с все сила и решителност, забучихме ги надълбоко и очите му се пукнаха. Ревна той високо, трепнаха сърцата ни от страх. Седна на скамейката, която се огъна под огромната му тежест и започна да ни търси, но ние се разбягахме. Бе ослепял и не ни виждаше. Тръгна пипнешком към портата, излезе и продължи да крещи. Вървеше и ни търсеше. Неочаквано се върна с двама други великани, по-големи и по-страшни от него. Притичахме до приготвения сал, отвързахме го, качихме се на него и го изблъскахме в морето. Тримата ни преследваха, всеки мъкнеше огромна скала. Започнаха да ни замерят с тях. Повечето от нас погинаха под тези камъни, останахме живи само трима…