Хиляда нощ - Том I (Том I)

Излязох и аз с няколко души, приседнах край извор с бисерна вода. Бях си взел нещо за хапване, та поседнах да похапна. Лъхна ме прохладен ветрец. Небето бе безоблачно. Приспа ми се, отпуснах се и потънах в сън, опиянен от приятния зефир и омайните ухания. А когато се събудих, около мене нямаше ни човек, ни джин! Корабът с пътниците бе отплавал и никой не се бе сетил за мене, нито от търговците, нито от моряците. Забравили ме бяха.

Ядосах се, разгневих се, главата ми сякаш се цепеше от мъката, от тъгата и умората, които ме обхванаха за миг. Нямах нищо у себе си, нито за ядене, нито за пиене. Бях сам-самичък. Душата ми бе изтощена и отчаяна. Казах си: „Не всеки път, като се ходи за вода, гърнето остава цяло. Макар и да се спасих предишния път и срещнах хора, които ме изведоха от пустинята на заселена земя, този път едва ли ще се намери някой, който да ме отведе при хората!“ Вървях, плачех и се вайках за живота си. Ругаех душата си за това, което бе сторила, че на нея й бе хрумнало да пътувам и да се моря след доволството, в което живеех в моя дом и родина, имах и хубаво ядене, и хубаво пиене, и хубави дрехи, нямах нужда нито от пари, нито от стоки. Вървях и съжалявах защо бях напуснал Багдад и бях тръгнал по моретата, и то след като толкова си бях препатил при първото пътешествие, че едва не загинах. Продължавах да крача бързо, сякаш бях полудял. Мятах се насам-натам, не можех да седя на едно място. После се покатерих на високо дърво и се заоглеждах отгоре. Виждах само небе, вода, дървета, птици, острови и пясъци.

Когато наострих взора си, забелязах в далечината нещо бяло и огромно. Слязох от дървото и тръгнах нататък. Не спрях, докато не стигнах до него. Бе високо бяло кубе, стеснено в горния си край, основата му бе като огромен кръг. Пристъпих към него, заобиколих го и не видях никаква врата. Нямах нито сили, нито възможности да се изкатеря по него — бе много гладко и много стръмно. Отбелязах си мястото, където бях спрял, и заобиколих кубето, за да измеря окръжността му — бе цели петдесет крачки. Седнах и се замислих как все пак бих могъл да вляза в него. Денят бе вече към края си, слънцето клонеше към залез. Изведнъж то изчезна и небето потъмня. Мина ми през ум, че може да е засенчено от облак, пък бе лятно време! Зачудих се, вдигнах глава и се загледах. Тогава видях някаква огромна птица с грамадно тяло и широки криле, която кръжеше в небесата — именно тя бе закрила лицето на слънцето и бе засенчила острова…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за второто му пътешествие:

Тогава си спомних един разказ, който преди много време бях чувал от един пътник — на някакъв остров живеела голяма птица, наречена Рух, чиито пилета тежали колкото слонове. Разбрах, че кубето, което бях видял, е било едно от яйцата на тази птица. Дивях се — какви твари все пак е създал Всевишният! А птицата си кацна върху кубето, покри го с крилете си, опъна краката си назад, заби нокти в земята и заспа.

Надигнах се, развих чалмата от главата си, усуках я и я опънах като въже. Увих го около кръста си, завързах се с единия край, другия вързах на крака на птицата, затегнах го здраво и си рекох: „Дано пък това чудо ме отнесе в някоя заселена страна — по-добре ще е, отколкото да кисна на този остров!“

Цялата нощ останах буден от страх да не би птицата да излети, без да усетя. Когато се зазори и утрото просветна, тя се надигна над яйцето си, изкряска и политна заедно с мен във въздуха, стори ми се, че вече докосвам небесните облаци. После се спусна и кацна върху някакво възвишение. Побързах да развържа възела от крака й. Много ме бе страх от нея, но тя не ме забеляза, нито ме усети. Отдръпнах се. Птицата грабна нещо в ноктите си и пак полетя. Като се вторачих, видях, че е понесла огромна змия. Потръпнах.

Станах и се огледах. Намирах се на някаква височина, долу се протягаше широка и дълбока долина, а от другата й страна във височините се издигаше висока и стръмна планина. Наругах се за стореното, помислих си: „Поне да бях останал на острова — там бе по-добре, отколкото в това пустинно място. Там поне имаше какво да се хапне, ако не друго — някой плод, можеше да се пие вода от потоците му! А тук — нито плодове, нито дървета, нито потоци!“

Събрах сили и тръгнах. Забелязах, че земята бе от елмази, същите, с които правят накити и ги вграждат в скъпоценни метали — това е твърд и сух камък, в който не влиза ни желязо, ни скала! Само с оловен камък някой може да отчупи късче от него или да го разтроши! Долината бе пълна със змии, всяка голяма колкото палма. Те изпълзяват само нощем, защото денем ги е страх да не би птицата Рух или някой орел да ги грабне и да ги разкъса. Вървях по тази долина и съжалявах за онова, което бях направил.