Хиляда нощ: Том I (Том I)

Работейки над този предговор, стигнах до извода, че да се анализира „Хиляда и една нощ“, означава да се създаде произведение, не по-кратко от самата „Хиляда и една нощ“. На цялостното съдържание на този венец на средновековната арабска цивилизация или на отделни негови аспекти са посветени хиляди обширни изследвания, дисертации и докторати, което свидетелства за неговата дълбочина и всеобхватност. Все пак са нужни някои предварителни пояснения, за да бъде запознат читателят поне в най-общи линии със специфичните черти на това безсмъртно произведение на ориенталската мъдрост и да бъде въведен в неговата своеобразна и понякога странна за европейския начин на мислене атмосфера.

Моят преподавател по арабски език, покойният велик руски арабист Харалампий Карпович Баранов, автор на ненадминатия в никоя страна по качество и богатство на езика „Арабско-руски речник“, имаше навик да казва на младите си студенти: „Деца мои, арабският език е океан — никой не може да го изпие. Нито аз, нито който и да е от вас. Аз ви уча не да го пиете, а да умеете да плувате по него“.

Подобен океан от сюжети, теми, идеи и разсъждения, изразени на един съвършен и изключително богат литературен арабски език, е неповторимият бисер на класическата средновековна арабска литература „Хиляда и една нощ“.

Общоприето в специализираната литература е, че „Хиляда и една нощ“ възниква в приблизително сегашния си вид някъде в края на XIII и началото на XIV в. — по-нататък ще се спрем на историческите условия, в които е станало това. Вероятно през различни периоди към основния текст са били прибавяни нови разкази, отпадали са други или части от тях — тези празнини се усещат понякога в самия текст, когато се губи последователността на отделните събития или някои от тях са прибързано „сдъвкани“ (краят на приказката за цар Нуаман). Всеки разказвач е разширявал или стеснявал текста според собствения си вкус и разбирания.

Реалните политически събития, реализирани от реално съществували политически личности, които присъстват в отделните разкази и за които също ще говорим по-нататък, са ставали в различно време, но, в общи линии, като се изключат някои Давидови или Соломонови притчи, те са затворени в рамките между VII в., тоест времето на появата на исляма, и XIV в., тоест времето на падането на Багдадския халифат под ударите на монголските пълчища на хан Хулагу. В някои приказки се усещат и „прибавки“, идващи след падането на арабите под османска власт (приказката за Аджиб, Гариб и Сухайл ал-Лейл). В самите приказки са вплетени епизоди от много по-древни легендарни събития от близкоизточната история.

Основните герои, свързващи отделните епизоди, са Шахразад (каквото е правилното арабско произношение на станалата традиционна Шехерезада, което пък е тюркско произношение на същото име) и цар Шахриар. Той е персиец, „цар на Персия и Китай“ (!), и е от „рода Сасан“, тоест от династията на Сасанидите, управлявала Иран до VII в. И двамата са мюсюлмани. Разказвачът въобще не се смущава от историческия факт, че тази персийска династия е съществувала наистина, но преди появата на исляма, че последните й издънки са ликвидирани физически именно по време на арабско-ислямското завоюване на Персия през VII в. и че никой от нея не е приел исляма, тоест че героите физически не са могли да съществуват по това време, а и исторически лица с такива имена не е имало. Нещо повече, като се проследят реалните исторически събития в отделните разкази на Шахразад, с малки изключения, те имат място векове след покоряването на Персия от арабите, тоест след ликвидирането на Сасанидите. Историческата последователност е отстъпила място на гениалната фантазия и от това разказът нищо не е загубил.