Хиляда нощ - Том I (Том I)

Говорейки за мюсюлманския бит, намерил отражение в приказките, не може да не се спрем върху една негова твърде оспорвана и отричана от мюсюлманската религия страна, един феномен, който влиза изцяло в противоречие с религиозната догма.

Става въпрос за виното. По времето на разказваните събития, измислени и реални, „силни“ спиртни напитки не е имало. Проблемът за използването на виното като напитка се третира на няколко места в Корана и претърпява развитие, вероятно в унисон с ежедневния опит — като се започне от въздържането „преди молитва“ до пълна забрана. Това показва, че оригиналните, много по-умерени напътствия на Пророка в тази област не са били изпълнявани от първите правоверни и той е бил принуден да ги прави все по-строги и по-категорични.

И въпреки тези забрани виното в „Хиляда и една нощ“ се лее във всички посоки, обилно и без ограничения, като из ведро. То се пие не само по домовете, далеч от хорските погледи. Исторически е известно, а и това се вижда в самите приказки, че са съществували кръчми, намиращи се задължително извън крепостните стени на градовете, предназначени само теоретически за „неправоверни“, тест за евреи и християни, но по-голямата част от героите носители на този порок са правоверни мюсюлмани. Самият Харун ар-Рашид, макар и неколкократен хаджия (тоест посещавал свещените градове Мека и Медина), макар да е висш държавно-религиозен магистрат, който трябва да дава с поведението си пример на управляваните от него поданици и формално не би трябвало да пие, не изпуща случай, ако не да се напие, то поне да си пийне винце или да се позабавлява в пийнали компании. Нещо повече, пияниците в приказките по принцип не са отрицателни герои, те са обикновено простодушни, но интелигентни хора от народа — градински пазач, рибар, ковач и т.н., които в едно и също време отправят молитви към Аллах и посягат към пълната чашка пред себе си, възпявайки съдържанието й в прекрасни възторжени бакхусовски песни. Отношението на околния свят към тях също не е отрицателно, те са винаги добре дошли в многобройните веселяшки компании, а нерядко играят и ролята на поети сред тях. Пияният мъж е показан повече като комична фигура, чиято поява трябва да весели останалите. Пият не само мъжете, пият и жените, нежните им възлюблени, дори непрекъснато пълнят чашите на любимите мъже, без разказвачът да заеме някаква осъдителна позиция към тях. Подадената на любимия пълна чаша се оценява като една от върховните прояви на любов и съпричастност в щастливия миг. При тази тотално налагаща се картина дидактичните текстове и стихове за въздържане от пиенето са практически изпразнени от реално съдържание, те са само плащане дан на традицията, на догмата и може би евентуално оправдание срещу възможни обвинения в ерес.

Именно в сцените с пиенето наред със сцените на откритата любов, а и на „сексуалните“ сцени, за които ще говорим по-нататък, се крие и своеобразната „революционност“ на „Хиляда и една нощ“. Именно те разрушават традиционното догматично мислене, внушават нови идеи, човек се отдалечава от страшните многобройни религиозни запрети и става просто по-човечен.

На първо място сред хилядите герои на „Хиляда и една нощ“ стои образът на Жената. Анонимният разказвач разнищва нейната същност до най-дълбоките гънки на душата й, за да покаже, че в дълбоката противоречивост на действията си тя не е просто, както смята често фанатичният религиозен канон, одушевено, но бездуховно същество, а активна действена фигура. Тя не е само равнопоставена на мъжа, но и в редица конкретни ситуации го превъзхожда по ум, а дори и по военна сръчност. Тази подчертана симпатия към жената дори ни кара да мислим, че много от приказките са били създавани именно в харемите, където чужди мъжки погледи не могат да надникнат, чужди уши не могат да подслушват. И че именно там се е родила тази своеобразна еротичност на много от разказите, този копнеж по мъж, който при узаконеното многоженство на исляма, при стотиците наложници на владетелите е може би непреодолим, а и същевременно неосъществим.

Цялата същност на Жената е изплетена от любов, самата тя е въплъщение на любовта с всичките й трудности и противоречия, радости и страдания, щастие и изневери. Тази любов стои над всичко, но в същото време тя е велика необходимост с цел да се постигне висшата цел, поставена от бога, дарил на хората това чувство — не просто креватното удоволствие, то е само първопричина, от която се ражда животът. Защото най-силното оръжие на Шахразад в последните страници на тази епопея в крайна сметка се оказват не толкова нейните прекрасни приказки, а тримата й синове, които тя е успяла да роди на царя (през тези почти три години, без дори той да разбере кога е станало това!). Те са последният решителен удар, който сломява неговата упоритост.