Хиляда нощ: Том I (Том I)

Убеждаването на Шахриар е водещият мотив, целящ да държи читателя в напрежение, да отложи отмъстителността на царя, обоснована и оправдана от личната му гледна точка и от нормите на канона (клетвата му пред Аллах). Случайността се е превърнала в зловещ факт, от който царят прави „закономерен“, „траен“ извод, дълбоко несправедлив и еднопосочен в своята същност. Шахразад цели да премахне този възглед, виждащ света само в черно и бяло, да го покаже в неговата изключителна ярка многоцветност, изпълнена не само с мрачно отрицание, но и с много положителна енергия, която в края на краищата трябва да надделее над злото, с различни герои с подчертано индивидуални характери, изпълнени също с безброй противоречия — и това се отнася не само за обикновените хора, но и за такива ярки исторически личности, какъвто е халиф Харун ар-Рашид. И доброто, въпреки трагедиите и смъртта, надделява и трябва да надделява над злото не само в приказките, но и в странните отношения между Шахразад и Шахриар, символизиращи Жената и Мъжа. Всеки върши грешки, но всяка грешка е поправима, човек носи отговорност за грешките си само пред Висшия кадия Аллах — бога. А той е „всемилостив и милосърден“, умее да отсее грешката от греха, да прости и едното, и другото — стига извършителят честно да признае.

Всеки разказ, независимо от произхода си, в основната си част се развива в някой арабски град или страна. Главните герои са предимно араби мюсюлмани, представителите на други етноси и религии са само фон на събитието, макар и понякога да са между основните герои и да разказват за приключенията си, превърнати в самостоятелна „приказка в приказката“. Дори понякога се усеща, когато такъв разказ или подобен герой е включен на по-късен етап в основното повествование или когато някакъв пасаж е изпуснат, забравен с времето. Такова преплитане на разказите е забележимо особено в първата третина на повествованието — после става по-рядко. Това е понякога „тройна“ и дори „четворна“ или „петорна“ „приказка в приказката“. Самите приказки са „вплетени“ в основния разказ за Шахразад и Шахриар от начало до край, от първата до последната нощ.

Разглеждайки различните аспекти от реалния живот, описани в „Хиляда и една нощ“, условно бихме могли да разделим приказките на пет тематични линии — битова, любовна, историко-епическо-военна, дидактично-моралистично-философска и фантастична. Казваме условно, защото обикновено няколко от тези линии се преплитат в един и същ разказ, фантастичните безсмъртни джинове се намесват в чисто битовото ежедневие и във военните действия и битки, където дават решаващ превес на „добрите“ над „лошите“ (макар някои от тях да са и на страната на „лошите“) или пренасят любимия в постелята на любимата му, суровостта на войната се смекчава от нежната му несподелена любов, женски джин обича простосмъртен момък и т.н., и т.н. — вариантите са безкрайни и тяхното многообразие се използва най-рационално.

Да започнем с бита, който е един и същ и при хората, и при джиновете.

Още тук трябва да подчертаем, че „Хиляда и една нощ“ отразява предимно градския средновековен (в много отношения все още запазен до днес) бит. Позицията на разказвача към традиционния за голяма част от древните араби номадски начин на живот е определено отрицателна, а самите бедуини, с малки изключения, са представени като некултурни и безпричинно зли крайпътни разбойници. Много рядко се проявяват образи на селяни фелахи, обикновено глупави и наивни хорица, макар че отношението към ограбващите ги земевладелци и властимащи е също негативно. Бедуините и селяните са образи от миналото, от онзи бит, който си отива. Макар и запазени, патриархалните родови връзки постепенно отстъпват на индивидуалната личност, която предвид на благосъстоянието й вече може да играе собствена роля извън традиционните кръвни връзки на семейството, рода и племето.

Основното действие в тези условно битови приказки се разгръща в рамките на дома, където все още господстват патриархалните нрави, нерядко разчупвани от поведението на самите герои. Една вдовица, колкото и да е умна или властна, може да дава на синовете си само нравствени съвети, произтичащи от жизнения й опит, но няма правото да командва, дори тези синове да са разсипници на богатото бащино наследство. Тя е принудена по силата на традицията да се съобразява с приумиците, глупостите и капризите им, особено на най-големия син, който, дори да е малолетен, става след смъртта на баща си „глава“ на семейството с неограничени пълномощия. И все пак в крайна сметка тя е тази, която жертва всичко, за да го спаси от беда.