Хиляда нощ - Том I (Том I)

Арабският класически стих има и друга особеност. Стиховете трябва да бъдат не само с една и съща рима, но и да притежават строга геометрическа форма — обикновено правоъгълник или система от наложени един върху друг ромбове с еднакви размери. Подобно подреждане на чужд език също е практически невъзможно — само съвременната техника може да го оформи при съответно разреждане или сгъстяване на интервалите между различните думи — арабската писменост не се нуждае от такива технически нововъведения.

Естествено, възниква въпросът — кой е създал тези стихове? Макар, както казахме, традицията на стихоплетството да е жива в душата на всеки арабин, самите стихове, въпреки тяхното очевидно разностилие и различна тематика, дори пародирането на нечий стил, говорят, че истинските автори на тези високохудожествени стихове не са нито традиционните разказвачи, а още по-малко — по-съвременните съставители.

Когато разказвахме историята на „муаллакат“, споменахме, че особена слава и популярност получават поетите победители в този своеобразен поетичен фестивал. Но освен тях е имало и победени. Липсата на награда въобще не означава, че те не са притежавали талант. Имената на мнозинството бедуински поети са забравени с времето, дори най-известните са изпадали в пълно забвение и по-голямата част от творчеството им е изгубена, но някои от техните стихове са преминали във фолклорната традиция и са преминавали от уста в уста през вековете, губейки конкретното си авторство, превръщайки се в анонимни песни. Много от тях най-вероятно са вплетени и в „Хиляда и една нощ“.

Наред с тях има и анонимни стихове, чиято вътрешна сила, а и „еретичен“ заряд подсказват, че зад тях стоят големи известни представители на средновековната арабска поезия. Тук-там, макар и рядко, в текста на приказките те дори се появяват със собствените си имена — реални личности, голяма част от творчеството на които също се смята за изгубена. При арабските поетични традиции едва ли можем да приемем, че наистина са изчезнали — те следват съдбата на посочените по-горе, превръщат се в анонимни. А може би в редица случаи самите поети са пожелали тази анонимност. Малко са били по онова време смелчаците, които да възпяват открито свободната любов или пиенето на вино, какъвто е бил например Омар Хайям, но и той е „посмявал“ да публикува тези си произведения едва след като си е осигурявал меценатството и защитата на силните на деня. (Нека си спомним, че дори на един Пушкин се приписват стихове със специфична „цинично-еротична“ тематика, които никога не са влезли в събраните му съчинения въпреки несъмнения им „Пушкинов“ стил и език, но са останали като своеобразен, жив до наши дни фолклор.)

Така че може да се приеме априори, че въпреки анонимността зад стиховете в „Хиляда и една нощ“ стоят големи поети, често революционери в областта на поезията, разчупили стила и тематиката на многословното, сложно за разбиране специфично средновековно арабско стихосложение, излезли от кръга на „разрешените“ традиционни теми и създали „нещо“, за което биха били обвинени от всесилните имами и шейхове в ерес. Именно поради това те са останали анонимни, именно затова разказвачът просто казва: „И както е казал поетът…“, без да споменава името му. Ние бихме рекли — Поетът, с главна буква!

Може би именно поради това несъвпадение с модерните навремето ориенталски поетични течения, в които надделява традиционният формализъм, превърнат подобно на религията в догма, този сблъсък с официално толерираните теми и замръзнал стил на израза, това „сваляне на равнището“ от възвишената високопарност (често присъстваща, но като пародия, и в „Хиляда и една нощ“) до простонародната реч и обикновеното ежедневие е причина дори в наши дни, вече по традиция от времето на средновековните критици, арабската критика да възприема изключително оригиналната, звучна, дълбоко философска и същевременно възприемлива и опростена по стил поезия от „Хиляда и една нощ“ като нещо недотам съвършено, едва ли не като поезия от „втора категория“ — оценка, каквато тя абсолютно не заслужава.

Поезията на великата епопея „Хиляда и една нощ“ не се ограничава само до подредените в куплети стихове. В редица случаи тя пряко се прехвърля върху прозаичната част, навлиза мощно в нея не само със скрития си вътрешен ритъм, но и с римувана проза, с вътрешни рими, които подсилват песенния характер на това произведение. Още от първите редове, след „имало едно време“ тази скрита песен ни вмъква в широко интерпретирания си ритъм и ни води до края по безкрайната пътека на повествованието. Някъде този стил е по-подчертан, другаде въобще липсва — всичко е зависело от вкуса, вижданията и таланта на неизвестния „първи“ разказвач, в чиято фантазия се е родила поредната приказка или пък е била преразказана върху основата на друго, много по-древно произведение. Опитали сме се да предадем в превода и тези специфични черти на този език. Това разностилие обаче не пречи произведението да бъде възприето като едно цяло — дори, струва ми се, по този начин се избягва еднообразието на разказа. Често, за да се придаде по-голяма достоверност, разказвачът се прехвърля от трето в първо лице, включително чрез вмъкване на реални исторически личности — в такива случаи стиловете отново се различават, отново се намесва поезията.