Хиляда нощ - Том I (Том I)

Нека се върнем към проблема за имената в „Хиляда и една нощ“. Традиционни, останали отпреди исляма или създадени след неговото раждане, както бе казано, в повечето случаи те са „преводими“. В „арабския“ си смисъл те съдържат подобно на фамилията Големанов немалко информация за самите герои, за техния социален статус, материално положение, произход, характер. Този смисъл се съдържа не само в измислените, но и в историческите личности, които по рождение са ги получавали от бащите си в съответствие с религиозните догми. Така например Харун ар-Рашид се превежда като „Авраам (име на еврейския пророк, признаван от исляма като първи монотеист), вървящ по праведния път“; имената на неговите синове, водили помежду си дълга и кървава гражданска война за бащиния престол, са Амин и Маамун — и двете от един и същ корен, като първият е „верен, надежден, честен“, а вторият — „заслужаващ доверие, надежден“; пълното име на халиф Мутауаккил, при това дадено му впоследствие, е Мутауаккил ли-л-Лях, тоест Уповаващ се на Аллаха, и т.н. Ако героят е Хасан, предварително се знае, че той е „добър“ или „хубавец“, Шамс ед-Дин е Слънце на религията, брат му Нур ед-Дин е Светлина на религията, типичното име за домашен роб е Масуд, сиреч Ощастливен (от това, че живее в домашни условия по-добре от събратята си), и т.н. Дори имената на главните герои, макар и персийски по своя произход, са записани така, че да звучат по арабски: Шахриар звучи като „шахр иар“, което ще рече „месец май“, а Шахразад („шахр зад“) е „месецът стана дълъг“, сиреч удоволствието на мъжа от присъствието на тази жена е дълговременно. Впрочем същия смисъл това име има и в персийското му звучене. „Шахр-заде“ в смисъл на „Лунната“ — окончанието „-заде“ е равностойно на фамилните окончания у нас „-ов“, „-ев“ и т.н., и идва от арабския глагол „зад“ — удължи се. И тъй като нашият превод е от арабския оригинал като първоизточник на приказките, ние сме възприели арабската транскрипция на това име — Шахразад, а не станалото традиционно и произхождащо от турското произношение Шехерезада (в литературния арабски език звукът „е“ просто не съществува).

Да вземем друг пример — с твърде популярния и у нас Аладин. При това „европеизирано“ произношение на името се губи целият му вътрешен смисъл. По този начин никой арабин не би го възприел за арабско. На арабски то звучи „Аля ед-Дин“ — и автоматически смисълът му става „преводим“: то означава „възвисяване на вярата“. Това „извисяване“ на малкото умно момче се усеща по цялото протежение на сюжета, когато то се превръща от уличник в благороден богаташ.

Или името на цар Забалкан. Едно вникване в него открива доста черти на героя. Той е бил „забал“, тоест „уличен метач, боклукчия“, който после станал „кан“ — това е вече тюркското „кан“ — сиреч „хан“, цар, но в играта на думите на арабски то естествено се превръща в „той беше“. По такъв начин преводът придобива двоен смисъл — от една страна, това е „цар (хан) Боклукчия“, а, от друга — „той беше боклукчия“. Цялата биография на героя се съдържа в това име — той наистина от уличен метач става цар благодарение на природната си доброта и щедрост, което не му пречи впоследствие да запази много черти от предишния си характер — страхливост, нерешителност, дребно хитруване — всичко, породено от психологията на вечния бедняк.

Вътрешният смисъл на името, било то от религиозен, традиционен, или направо изкуствено създаден от разказвача произход, предварително подготвя читателя за срещата с поредния герой, той вече знае дали този герой е положителен или отрицателен, какви особености на характера притежава. При един превод чужденецът не разбира това и възприема абсолютно механично чуждото му Кан Макан, а то носи в себе си ярката характеристика на героя — буквално това ще рече „било, каквото било“.

Обаче в един класически превод, като настоящото издание, едно буквално „превеждане“ на имената също би било неприемливо. Не може да се възприеме за нормално да наречем героя Било, каквото било или Раб на Създателя. Веднага се губи оригиналната вътрешна поезия, ритъмът (в някои разкази личните имена на героите просто се римуват), ориенталският аромат на творбата, ако щете. Подобен превод би бил просто изкривяване, неадекватност. По тази причина си позволихме нещо, чрез което да компенсираме двете възможности на превода. Имената в текста са предадени в оригиналното им звучене на арабски, но в същото време, за да знае читателят за какъв герой всъщност става дума, под линия е даден „преводът“ на това име на български.