Хиляда нощ - Том I (Том I)

Трогателна е любовта между човек и джинка, при която препятствията пред влюбените са многократно по-големи, приспособяването на джинката към човешкия начин на живот е продължителен и труден процес, стига се до внезапни раздели, продиктувани от носталгията й към собствената й родина и общество, и т.н. Разбира се, след нечовешките препятствия и опасности, които мъжът трябва да преодолее както с ум и постоянство, така и с помощта на други благоприятно настроени към него свръхестествени сили, отново се стига до щастливия край.

Обратно, отношението на мъжа джин към жената от човешкото общество, станала му съпруга, обикновено отвлечена насила, показва точно обратната картина, свързана с непрекъсната жестокост, дори и с насилствена смърт след страшни мъчения. Но и отмъщението на жената в такива случаи е не по-малко жестоко. Нямайки физическа сила да преодолее насилника, тя просто му изневерява — и тази изневяра се приема от разказвача положително и безкритично, като нещо предопределено и разбиращо се от само себе си.

Паралелно с темата на различните джинове в „Хиляда и една нощ“ доста широко е застъпена и темата за маговете. По принцип „добри“ магове между тях няма — мюсюлманската религия отрича изцяло магьосничеството и окултизма, отрича магията независимо дали е „бяла“, или е „черна“, нейните носители се преследват от закона и жестоко се наказват. В това отношение практически няма разлика между средновековната католическа инквизиция и ислямския шариат, които са единодушни — единствената присъда за магове и вещери е смърт. Те са служители на злото, които използват свръхестествените си способности, за да наложат това зло. В живота често те се преструват на правоверни мюсюлмани, но в действителност са „огнепоклонници“, тоест зороастрийци — политеистичната персийска религия, която е основна мишена на критиките на мюсюлманските богослови. Повечето магове са именно от персийски произход (вероятно към тях арабите са прибавяли й синеоките алани). В „Аладин“ („Аля ад-Дин и неговата вълшебна лампа“) обаче магът е от Магриба, сиреч от Северозападна Африка, от племето на берберите, които по онова време все още пазят тайните на магията, наследена от преселниците финикийци в Картаген (така както някои берберски племена пазят до днес и предават на следващите поколения оригиналната си азбука от финикийски произход).

Магическа сила имат и древните надписи на непознати писмености, които именно подобни магове свободно разчитат.

Една от особеностите на „Хиляда и една нощ“ е вътрешният смисъл на имената на повечето герои — а те, както казахме, са стотици и хиляди. Този смисъл е оставал скрит за читателите на приказките не само в България, но и по света. Досегашните преводачи не са обръщали внимание на този аспект, а пренебрегването му е изсушавало и смисъла на самия разказ.

За какво става въпрос?

Ако вземем пример от нашата литература, най-напред в мисълта ми се появява образът на Големанов и останалите герои на Ст. Л. Костов. Българинът не се нуждае от някакви допълнителни пояснения за това име — то говори само за себе си.

Стана така, че завършилият образованието си в България и именит в наши дни сирийски режисьор Саид Джохадар преведе и постави през 1969 г. тази пиеса на сирийска сцена. За да я доближи максимално до местния зрител — а политическата обстановка в Сирия по това време бе твърде сходна на някогашната (а, изглежда, не само някогашна) българска действителност, — той се постара да „арабизира“ не само обстановката, но и да „преведе“ имената на тези герои на арабски, за да запазят те вътрешния си символичен смисъл. Така Големанов стана Абдул Азим бег, а пиесата имаше такъв успех сред обществеността, че тогавашните сирийски власти просто я забраниха след третото представление.

Подобен „вътрешен“ смисъл съществува в повечето арабски имена, а той е подчертан в „Хиляда и една нощ“.

Тълкувателният аспект на арабско-ислямските имена е доста по-широк, отколкото може обикновено да се допусне. Той обхваща почти целия им обем, те по принцип са „преводими“, при това не как да е, а именно в притежавания почти във всички вътрешен, свещено-магически смисъл, свързан с ислямската религия. Арабско-ислямската етимология влага вътрешен смисъл дори на понятието Аллах и на личното име на пророка — Мохамед.

Коренът на „Аллах“ е общосемитски, а не само арабски. „Иллях“ на староарабски (без определителния член „ал“) е „бог“ или „божество“. Думата има и множествено число „аалиха“ — „божества“, като събирателно на идолите, на които са се кланяли доислямските езичници. (От същия корен е например еврейското „Елохим“ със същия смисъл, произнасяно на арабски като „Аллахумма“, но вече със смисъл на „всевелик Аллах“.)