Хиляда нощ - Том I (Том I)

Приказките, които очевидно са по-древни, наблягат предимно на тази страна на религията. Това е напълно в духа на Корана, според който вяра със сила не се налага. В тази, а и в други приказки всички нещастия и беди на героите независимо дали са отклонили се от правия път мюсюлмани, християни или евреи, са нужни на разказвача, за да ги застави по вътрешно убеждение да приемат исляма, което автоматично ги прави свободни и ликвидира стоящите по пътя към техните цели препятствия. Този сюжет в различни разнообразни варианти, засягащи различни хора, трябва да убеди слушателя да приеме в крайна сметка „правия път“. Понякога се чувства обаче, че тази морализаторска тенденция е пришита изкуствено към основния материал, че тя служи, за да отклони евентуални обвинения в неправедност и ерес.

Но има и други сюжети. Такава е приказката роман за Аджиб, Гариб и Сухейл ал-Лейл. В лицето на основния герой Аджиб е показан един изключително жесток и безцеремонен мюсюлмански владетел, който въпреки всички опити на разказвача да го изкара положителен остава в рамките на тъмните краски. Неговата единствена фанатична цел е да наложи своята вяра над всички подчинявани от него царе, страни и народи. А за онези, които не скланят глава пред страшната му воля, присъдата е една — те моментално губят главата си. Приелите вярата му пък са длъжни тутакси да застанат под знамената му и да тръгнат по волята му в неговия „джихад“ — свещена война в името на исляма, в която всеки загинал правоверен влиза безпрепятствено в рая. Макар че сюжетът засяга първите десетилетия от разширяването на земите на ислямската религия, очевидно приказката е създадена и прибавена в сборника значително по-късно, когато на ислямската арена се появява съвсем нова политическа сила — турците, които в своя фанатизъм изкривяват първоначалното доброжелателно отношение на исляма към останалите монотеистични религии. Широката територия, върху която се развива сюжетът, е именно тази, която е заета по времето на първоначалния ислям — Арабският полуостров, Междуречието и Персия, но някои народи, които са засегнати от събитията — турци, дейлеми (арабско название на аланите), кюрди и др., — се появяват на местната етническа сцена в по-късни времена. Разказвачът дори не се опитва да прикрие, напротив, той подчертава това, че от съграждаща сила, целяща доброто на хората, религията се е превърнала в разрушител, кръвта в нейно име се лее буйно от всяка страница — нещо, което е в пряко противоречие с посочения принцип на Корана, но е в пълно съответствие с новата политическа линия, предприета от османците, на насилствено ислямизиране на подчинените народи.

Разглеждайки този проблем, трябва да изтъкнем различното отношение на анонимния повествовател към представителите на различните религии. Към християни (ислямът по това време не различава католици от православни или протестанти) и евреи това отношение е едно. То се диктува от признанието, че това са монотеистични религии. Коранът например смята, че „първият ислям“ е от времето на появата на юдаизма като първа монотеистична религия, в него особена почит се оказва на такива пророци, като Мойсей, Давид и особено Соломон (Сулейман), който присъства в някои приказки като подчертано положителен герой, а неговият всесилен вълшебен пръстен, даден му лично от бога (Аллаха), върши чудеса и подчинява на силата си всички същества от този и другия свят освен самия бог, разбира се. Ислямът поставя евреите и християните по-високо от категорията на обикновените езичници многобожници. Те са „ахл ал-Китаб“, тоест „хора на Книгата (божествената)“ познали божието слово, впоследствие изкривено от жреците и поправено от последния пророк Мохамед. В същото време обаче те са под равнището на мюсюлманите, които са носители на единствено правилния монотеизъм. Отношението на разказвача към носителите на тези религии не може да се нарече отрицателно — в разказите се чувстват известно снизхождение, пренебрежение, насмешка, стигаща до анекдотични ситуации, но няма враждебност и антагонизъм.

Друго е отношението към езичниците, представени преди всичко чрез образите на „огнепоклонниците“, очевидно привърженици на персийския маздакизъм с неговите две божества на доброто и злото, намиращи се във вечна битка помежду си. Те са зли магьосници, прикрити жреци на злото, чиято единствена цел е да подронват моралните устои на ислямското общество, да сеят недоверие към неговите утвърдени теологически, морални и материални ценности, да избиват след страшни мъки правоверните. Те са силни със своето зло, осъществявано хитро и двулично, често под завесата на привидно полезни благодеяния. Техните образи са многократно по-отрицателни дори от тези на ромеите. Прави впечатление, че най-често тези хора са руси и синеоки. Очевидно тези черти стават символ на злото и идват от хората на Севера, враждебно отнасящи се към мюсюлманския Юг. Стига се дотам, че в процеса на разказа за лошите перси огнепоклонници се изпуска фактът, че самите главни герои — Шахразад и Шахриар, също са перси. В единични случаи към тези „лоши“ герои се добавят и магрибинците, тоест хората от Запада, от Северозападна Африка — вероятно се имат предвид берберите, сред които ислямът прониква сравнително по-бавно и се възприема след съпротива.