Хиляда нощ - Том I (Том I)

Това подчинено население, в мнозинството си от семитски произход, приема практически доброволно новите завоеватели, които при това са сродни с него по език, като освободители от византийското владичество. Нещо повече — то без видимо външно насилие приема и ислямската религия. Нейните опростени до крайност ритуали, близки и разбираеми за обикновения човек, нейните догми, проповядвани на общонароден език, засягащи дори подробностите от ежедневието на обикновения човек и значително различаващи се от сложните, силно мистични византийски канони, проповядвани при това на чужд език, започват да се приемат и прилагат повсеместно. Елинската православна църква за тях е чужда, враждебна. (Ненапразно една от първите християнски църкви, откъснала се от лоното на папата, водещ до XI в. единната световна християнска общност, е египетската, коптската, и това отделяне става предимно върху базата на древноегипетския език. Тази дързост я поставя в положение на еретическа, отцепническа — първопричината е именно нарушената християнска догма за триезичието, с която толкова яростно се бори четири века след това разцепление св. Константин-Кирил Философ, а не поради второстепенните монофизитски възгледи на отделни нейни лидери). Това ислямизиране според религиозните догми автоматически приобщава покорените народи към единната „ислямска умма“ (думата се превежда обикновено като нация, но има много по-широк вътрешен смисъл, тъй като взема предвид не само езиковия, но и религиозния фактор), изравнява ги по права и задължения с войниците на завоевателите.

Ислямът се разпространява сравнително леко именно сред подчинените на Константинопол народи, които един след друг се откъсват от дотогавашния си сюзерен. Но когато стигат до географско-етническите граници на двете гигантски централизирани метрополии Византия и Персия, арабо-ислямските армии срещат сериозен отпор. Сравнително по-леко се подчинява Персия, но това се дължи предимно на некадърността на последните Сасаниди да защитят дори собствения си трон.

Другият противник обаче, православна Византия, се оказва костелив орех. Арабо-ислямските войски на няколко пъти пресичат цяла Мала Азия, правят морски десанти около непревземаемата византийска столица Константинопол, дори за известен период държат в ръцете си няколкото стратегически острова около самия Босфор досами крепостните стени. На няколко пъти Константинопол е подложен на жестоки блокади и обсади (през 718 г. той не пада в ръцете на арабите само благодарение на своевременната намеса на българския хан Тервел на страната на императора), но крайната цел на арабските халифи не е постигната, те не успяват да се укрепят на европейския бряг. Войната между двата гиганта, особено интензивна по времето на Омеядите, при Абасидите се превръща в позиционна, с многобройни по-дълги или по-кратки приливи и отливи, рейдове, сблъсъци, преминаване на едни и същи „погранични“ градове от едни ръце в други, взаимно изтощение, преговори, примирия, затишия, приемане на задължения, нарушавани след броени дни, обмен на пленници и т.н.

Тези сложни взаимоотношения намират особено широко художествено превъплъщение в неизвестната за българския читател приказка роман за цар Омар ал-Нуаман и синовете му Шар Кан и Дау ал-Макан. В един напълно измислен сюжет (например историята не познава багдадски цар с подобно име, въпреки че във вътрешните „вплетени“ разкази отново виждаме исторически лица) са развити няколко паралелни сюжета, разглежда се съдбата на множество основни и второстепенни герои, случайностите придобиват характер на закономерности, разказвачът не пести художествените си краски, разкривайки цялата противоречивост на човешкия характер. Цар Омар ал-Нуаман по принцип е смел и справедлив, но това не му пречи да изнасили любимата на своя син, ромейка, доброволно приела исляма и дошла при любимия си в очакване на сватба. Неговите синове и внуци също носят свои специфични черти на характера — единият е мек и човеколюбив, другият — жесток дори в справедливостта си и т.н. Приключенията на героите се развиват в течение на години, едни умират, други се раждат, поколение сменя поколение — и всичко това — в една непрекъсната военна обстановка, непрестанни войни, в обстановка на непрекъснати временни военни съюзи и временни съюзници, шпионаж, цареубийства, измами и хитрости, прилагани с еднакво майсторство и от двете, дори от трите воюващи страни — царете на Багдад, на Константинопол и на страната Рум (една реминисценция на разкъсването на Византийската империя по време на кръстоносните походи). Разбира се, след множеството перипетии, кръв и страдания се стига и до „щастлив край“ в духа на рицарските романи, при което, разбира се, основна положителна роля играе убеждаването на всички герои в истинността единствено на мюсюлманската вяра, чието разпространение става предимно с убеждение, а не със сила.