Хиляда нощ - Том I (Том I)

Колкото до палача, който винаги придружава халифа и везира му, неговото име също е известно на историците. Предполага се, че по произход той е бил от суданските роби и че е изпълнявал същата длъжност при халиф Маамун — наследника на Харун ар-Рашид.

Изброяването на другите исторически личности би заело твърде много място. Те се появяват като основни или епизодични герои, техният „стил“ на ръководство — защото това са високопоставени личности — в голяма степен имитира методите на Харун ар-Рашид. Независимо от тази имитация те също притежават свои черти на характерите, имат свой вътрешен живот. Такива са например халиф Маамун, халиф Мутауаккил, халиф Муатасим, редица реално съществували везири, емири, валии, кадии, военачалници, всеки със специфичните си качества, повечето глупави, зли, крадливи, алчни, завистливи, жестоки, но сред тях има добронамерени, добродушни, дори наивни. Впрочем повечето от приписваните им черти на характерите не са измислени, те се потвърждават от исторически източници.

За отбелязване е, че въпреки историческата враждебност между Дамаската династия на Омеядите и Багдадската на Абасидите, в процеса на която през VIII в. вторите физически побеждават първите, разказвачът ги поставя на една плоскост. Той не заема например страната на господстващите през XIII в. Абасиди, за да унижи свалените няколко века преди това Омеяди. Отношението към едните и към другите е абсолютно равнопоставено, за разказвача важното е, че и едните, и другите са халифи, сиреч законни наместници на пророка Мохамед, независимо от жестоките сблъсъци между тях, които по негово време са далечна, но вече написана история.

Не е изключено много от разказаните случки да са имали реално покритие, развито от талантливия разказвач, украсено и обогатено от фантазията му. Основното е, че практически всички герои са изобразени като реални хора, подвластни на разнообразни чувства, поставени в конкретна историческа атмосфера, търси се психологическият подтик на действията им, търсят се конкретни исторически събития и лица, които да подсилят документалността на разказа и да се изтъкне влиянието им при това или онова действие и решение на основния герой.

Най-често тези исторически личности служат като своеобразен фон, върху който действат измислените герои. Те се появяват в най-критичните моменти на разказа, в най-сложните ситуации, в които са изпаднали героите, които, за да се измъкнат от сполетелите ги беди, търсят тяхната помощ.

Историзмът в „Хиляда и една нощ“ се подсилва не само от вплитането на реално съществували личности в сюжета, станали по волята на разказвача герои в повествованието, но и от описаните реално съществували исторически събития и условия, в които действат измислените му герои. В повечето приказки се посочва, че конкретното събитие е станало по времето на точно определен халиф, който от своя страна е действителна историческа личност.

Историческите факти, засегнати в „Хиляда и една нощ“, могат условно да се разделят на две категории — борбата на арабските халифати с Византия и борбата за налагане на новата религия над езичниците. Наред с по-кратките разкази и двете категории са представени като специфични и достатъчно дълги романи с обем от стотици страници всеки, абсолютно неизвестни в България. Тези повествования са специфични средновековни „екшъни“, които по богатство на сюжетите си и характеристиките на героите си съперничат на средновековните европейски рицарски романи.

Нека се спрем на тези две насоки в историята и пресъздаването им в „Хиляда и една нощ“.

На първо място стои арабско-византийският сблъсък. Войните между ислямската армия и ромеите датират още от първите години след възникването на исляма и излизането му от рамките на неговата родина — Арабския полуостров. Още при първите халифи новата религия настъпва със светкавична бързина в Близкия и Средния изток и в Северна Африка — тези територии са подчинени буквално за по-малко от три десетилетия. В по-голямата си част те са владения на Византия, която ги е наследила от Римската империя след преместването на центъра й на изток, в Константинопол. Обаче ромеите, с частично изключение за Северен Египет (Александрия) и някои по-големи средиземноморски градове, са представени там само за малобройни военни гарнизони, чието физическо присъствие е твърде символично, достатъчно да държи в подчинение местното неромейско население и господството на православното християнство като държавна религия на империята, но не и да се съпротивлява срещу сериозен външен военен натиск.