Хиляда нощ - Том I (Том I)

Политическите отношения на епохата са отразени с типичните за времето политически нрави в междудържавните отношения, но тяхна връхна точка си остават войните. Читателят има какво да научи за начините и средствата за водене на тези перманентни жестоки и кървави сражения, прекъсвани за кратко от временни примирия. Описанията им са детайлни, макар и еднообразни и в много отношения напомнят средновековните рицарски романи. Защото всъщност това са предимно „рицарски“ битки. Често резултатът от сражението между две армии зависи от едноличните дуели между техните пълководци или между най-именитите им бойци. Всеки такъв боец има свои слуги и оръженосци, които нямат право пряко да участват в боя и дори да защитят господаря си — тяхната задача е да „пленят“ победения едва след като е паднал от коня си, или да не допуснат пленяването на „своя“ победен воин. Пред очите на настръхналите бойци се води един благороден двубой между двама равностойни юнаци, в който побеждава по-силният и по-ловкият. В тези сцени е показано благородството на характерите и на двете страни, които спазват един точно определен ритуал, което, разбира се, не пречи на двамата сражаващи се юнаци да се обсипват по време на битката с рутинни обиди и ругатни — това е също част от ритуала. Отношението към пленения по принцип е също израз на своеобразно гостоприемство. Впоследствие той може да бъде разменен за един или няколко пленени воини на противната страна. Почитта към загиналия воин е еднаква и от двете враждуващи страни, неговите тленни останки се предават на земята с точно определен ритуал, спазван и от двете страни.

Ожесточаването на битката настъпва в допълнителния сблъсък между слугите и оръженосците за пленяване или защита на падналия, към които се включват и двете войски. Битката при това невинаги е задължителна, но избухнала веднъж, се превръща в ужасяваща кървава баталия, често хиперболизирана по начина на воденето й, по броя на участниците и загиналите. В нея се използват всякакви налични средства — наред с обичайните мечове, лъкове, стрели и т.н. в ход влизат клони, камъни, скали, огън. Невинаги в такива битки побеждават мюсюлманите, които би трябвало да имат на своя страна божествената сила. Резултатът на практика дори не зависи от самите воюващи — подобно на всесилните богове в „Илиада“ Аллах дарява победата на онзи, комуто пожелае. Той може да накаже мюсюлманите и с поражение заради минали грехове.

Не е изключено много от разказаните случки да са имали реално покритие, развито от талантливия разказвач, украсено и обогатено от фантазията му. Основното е, че практически всички герои са изобразени като реални хора, подвластни на разнообразни чувства, поставени в конкретна историческа атмосфера, търси се психологическият подтик на действията им, визират се конкретни исторически събития и лица, които да подсилят документалността на разказа и да се изтъкне влиянието им при това или онова действие и решение на основния герой.

По-еднообразни и схематични са по-древните представители на арабско-ислямската, а и на предшестващата я близкоизточна история. Разбира се, на първо място са пророкът Мохамед и първите халифи, наричани праведни в арабската историография (Абу Бакр, Омар, Осман и особено противоречивият Али). За разлика от историческите представители на династиите на Омеядите и Абасидите, с тях не се свързват особени действия или събития, те се появяват в разказите на други измислени герои, за да произнесат някаква сентенция от морално-етичен или религиозен характер, засягаща именно протичащото в момента събитие независимо от характера му — битов, военен, религиозен, научен, да напомнят за някаква произнесена преди векове мъдрост, върху която ще се базират впоследствие действията на други, по-късно живели, реални исторически лица или измислени герои. По такъв начин техните сентенции придобиват характер на свещено тайнство, имащо магическа морално-етическа сила на въздействие, превръщат се в догма, чиито рамки не може да бъдат престъпени, без риск героят да изпадне в ерес. Много от тези разкази са може би част от свещените хадиси.

Какво представляват „Хадисите“?

Обикновено на Запад ислямът се свързва със Свещения Коран и се разсъждава доста примитивно, както му се приписва авторството на пророка Мохамед. Ислямската религия не разглежда въпроса по този начин. За нея Мохамед е просто един от поредицата пророци, за които се говори в Свещените книги — Библията и Евангелието, но последен. Основната критика например, която ислямът отправя срещу християнството, е, че то е отстъпило от принципите на монотеизма, обявявайки един от тези пророци, предпоследния, Исус, за божи син — за ислямските теолози основната грешка на последователите на Исус е приемането на догмата на триединния бог — Отец, Син Божи и Свети Дух. Според тях първото подобно отстъпление от монотеизма е направено от евреите. Исус идва, за да поправи тази грешка, но остава неразбран и е убит от фарисеите, а неговите последователи отново се отклоняват от принципа на единобожието, признавайки, че Бог може да има и Син. Мохамед е пророк както всички други с тази разлика, че той не проповядва лично, а произнася в изблик на свещено божествено откровение думи, които богът — Аллах, слага в устата му. Думите в Корана не са думи на Мохамед, а божи думи, доведени до знанието на хората чрез устата на Мохамед — той е просто механически посредник, избран от бога. При това той не е митическа фигура, само отделни епизоди от неговата биография може да се приемат като прибавени по-късно легендарни случки, свързани с вълшебства, не е „Син Божи“, а реално историческо лице, чиято биография е известна на всеки мюсюлманин от първия урок на ученическата скамейка и чийто гроб е в свещения мюсюлмански град Медина. Той е човек, развил и наложил една монотеистична религия в свят на едноезични, но вярващи в различни божества идолопоклонници, с което ги превръща в могъща сила, преобърнала средновековния свят. Това обединение се налага в течение едва на няколко десетилетия не само с убеждение, но и с въоръжени битки, в които той влиза без желание, по принуда, продиктувана от неговите противници и техните преди всичко икономически и племенни интереси. Известни са и подробностите за тези битки, които не са само победи, както би могло примитивно да се очаква, но и кървави поражения, низ от тактически и стратегически грешки, които се поправят в хода на самата борба — както и в приказките, „божествената сила“ на „религията на правоверните“ невинаги е на страната на нейния пророк. Обикновеният търговец бедуин и сирак Мохамед се превръща не само в религиозен, но и във военен вожд, в политик с огромно на времето си влияние. Същевременно неговите сентенции, „божественото слово“, произнесени в изблик на религиозен екстаз, се запомнят, записват се, за да бъдат обединени няколко години след смъртта му във великата книга на мюсюлманите — Свещения Коран. Самата дума „коран“ (на арабски „Ал-Кур’ан“) в превод означава „четиво“, просто „книга“. Цитати от Корана може да се срещнат и в „Хиляда и една нощ“ и това е естествено.