Хиляда нощ - Том I (Том I)

Съвременните европейски езици възприемат „Аллах“ просто като име на мюсюлманския бог. Тази дума е безлична и именно по тази причина ислямската езиково-теологична практика смята, че Бог има друго, скрито име, което знае само Той и никой друг. Същевременно обаче самата тази дума всъщност е преводимо понятие. „Ал-лах“ означава „Богът“. Това не е който и да е „иллях“, а именно Единственият, Богът на монотеизма, отхвърлящ категорично множественото число „аалиха“ като израз на политеизма, на езичеството.

(Аллах е Богът — нека наистина го повторим и напишем с голяма буква. Просто различните народи използват за това понятие различни думи, покланят Му се и Го славят по различен начин, но всъщност Той е Един и Единствен. Нека си припомним спора на св. Константин-Кирил Философ с триезичниците във Венеция, когато той защитава правото на всеки народ да слави Бога на свой език. Между различните народи, които правят това, той споменава и арабите. А това значи, че славянският Първоучител е познавал превода на думата „Аллах“, за него тя е била равнозначна на „Бога“, но произнасяна на друг език. С други думи, за него не е важно каква дума ще се използва за изразяването на понятието Бог, всеки народ има правото да го произнася на свой език — важен е монотеистичният смисъл на тази дума, отразяващ Единния Единствен Бог, Бога с голяма буква. А Аллах е именно такава дума.)

„Неизвестното име“ на Аллах има своите синоними, които отразяват известни негови качества или субстанции, с които човек да може да се обръща с молитви към него. За запълването на тази „празнина“ в арабския език съществуват още много (99 според традицията) думи, които са негови синоними и отразяват една или друга страна на неговата безкрайна неуловима същност: той е Халик — Първосъздател, Насир — Всепобеждаващ, Кахир — Съкрушаващ, Рахман — Всемилостив, Рахим — Милосърден, Касим — Разделящ (доброто от злото) и т.н. Така се раждат двете части на личното име на повечето мюсюлмани. Първата е „Абд-ул…“ — „Раб на…“ — и следва едно от тези 99 „имена на Аллаха“. Тоест всеки е „Раб на бога“ независимо дали вместо думичката „Аллах“ е използван един от неговите свещени синоними. Не може да се произнасят отделно „Абдул“ и „Наср“ например, а винаги заедно — Абдул Наср, което ще рече Раб на Всепобеждаващия, Абдул Рахман — Раб на Всемилостивия, Абдул Салям — Раб на Мира, просто Абдуллах — Раб на Бога и т.н. Двете части са едно неразделно цяло, всеки е Раб! Установеното в нашенската езикова практика име Абдул просто не съществува, в най-добрия случай то може да бъде „Абде“ (на литературен арабски — „Абду-ху“, тоест Неговият, на Бога, раб). Религиозната практика се противопоставя и на прякото използване на едно от тези 99 имена като лично, макар че през последните десетилетия това все по-често се прави.

Името Мохамед (на арабски Мухаммад) също съдържа свещен „магически“ смисъл. То произхожда от семитския корен ХМД, който дава основа и на други имена — Махмуд, Хамид (Абдул Хамид), Хамуди и т.н. Самият корен означава „възславям, възхвалявам (Бога)“. Не кого да е, а именно Бога! В един от хадисите е казано: „Запитали Пророка кои имена обича най-много, а той отговорил: «Ма хуммида уа ’уббида»“, тоест които възхваляват (Бога) и които стават негови раби! Това е и причината почти всички мюсюлмани по света да носят в името си това „абд“ или „хмд“!

(Впрочем именно този аспект на арабско-ислямското име остана неразбираем докрай за „творците“ на позорния „възродителен процес“ в България през 1984–1989 г. Те гледаха на смяната на тези имена като на един чисто механичен процес, който може да предизвика максимум някаква временна лека криза, смятайки обаче наивно, че тя ще бъде изживяна и преодоляна с времето. Не бе отчетен фактът, че тези имена пряко произтичат от религията, свързани са с нея, че не са какви да е, а именно имена на Аллах, че имат вътрешен „свещен“ смисъл, че посягането срещу тях е посягане срещу самите устои на мюсюлманската вяра. Всъщност именно този аспект застана в корена на острата политическа криза, една от първопричините за промените в България през есента на 1989 г., и доведе до взривоопасното възраждане на турското самосъзнание и турския национализъм сред част от българското население от турски произход, което вече бе започнало бавно да се асимилира сред българското общество, съчетано с взрив, граничещ с фанатизъм, за възстановяване на ролята на ислямската религия, останала на заден план, впрочем подобно и на християнската или на която и да е друга религия, по естествен или насилнически начин по време на комунистическия режим.)