Хиляда нощ - Том I (Том I)

Трябва наистина европеецът да види и да чуе как арабинът възприема поезията. Преди десетина години имах честта да присъствам на един такъв багдадски мирбад. Впрочем тогава голямата награда бе дадена на покойния сирийски поет и мой личен приятел Ахмад Сулейман ал-Ахмад, който може да се смята за първосъздател на авторитетната школа на българската арабистика. Зрелището наистина бе невероятно. Огромната зала — за няколко хиляди души — бе препълнена в течение на цяла седмица, от сутрин до вечер, със стотици правостоящи или насядали на всяко свободно място на самия под и по стъпалата. Всички представени поети декламират наизуст стиховете си, със съответния патос и високо артистично майсторство независимо от тяхната дължина — а имаше поеми със стотици стихове. Реакцията на публиката при тези декламации е невероятна — с втренчени очи тя гледа, с наострени уши слуша и при всеки удачен израз, обрат, образ или сравнение крещи, свирка и ръкопляска неистово. В съответствие с нормите на традицията поетът в такъв случай прекъсва декламацията си, изчаква залата да постихне и се връща по памет обратно с няколко стиха, за да повтори именно текста, който се е харесал на публиката. На много поетични рецитали съм присъствал в живота си, но такова френетично отношение към поезията, която всеки арабин носи в душата си, не съм срещал. И още нещо — проверявал съм това, — всеки слушател след часове, дни и седмици е в състояние да повтори чутия и уловен на мига стих, който му е направил най-силно впечатление.

Нека си представим за миг как бедуинският огън, подклаждан от сухите тръни — единственото растение в пустинните пясъци, — гори, трещи и хвърля искри в чудно прозрачното южно небе. Около него е насядало цялото племе, целият керван — не само мъжете, както е в ислямския град, но и децата и жените, защото свободолюбивата дъщеря на пустинята е с открито лице; въпреки религията си тя го покрива само когато завеят пясъчните бури или когато влезе в чуждия на нравите й град. Пълна тишина. Всички са вперили поглед във вечно пътуващия разказвач. Поезията, разбира се, е неразделна част от разказа му, тя е желана за неговите слушатели, колкото по-майсторски я поднесе, толкова по-щедро ще бъде възнаграждението му. Тук стиховете не се декламират, те се пеят под мелодията на всесилния „уд“, звъна на малкото дайре с блестящи метални пендари по него, глухото потропване на странното дървено буре, в което не само се счукват зърната кафе, но и се ражда ритъм. Имах щастието преди години да видя подобна сцена в сирийската пустиня — защото тези безименни певци разказвачи още бродят из пясъците от керван на керван, носейки и поддържайки сред безбройните, често твърде далечни един от друг арабски диалекти живото литературно арабско слово. Бях потресен от дълбокото вълнение и съпричастие, което бликаше от всеки поглед, след всяка дума, от всеки вик на шумно възхищение под това дълбоко едрозвездно южно небе, където „синият екран“ въобще не е познат. А когато идваха пасажите, в които стиховете се смесваха с танци, колелото около огъня се превръщаше в могъщ ентусиазиран спонтанен спектакъл, в който участваха всички — мъже, жени и деца. Човек трябва просто да види това, за да проумее как преди шест столетия се е създавала „Хиляда и една нощ“.

При всеки разговор с арабин независимо дали е министър или неграмотен бедуин, поезията непременно присъства. Да не говорим за твърде често срещаните полуграмотни стихоплети с невероятен усет към римата — при една произнесена арабска дума те могат да открият, дори да създадат (арабската граматика позволява това) десетки думи, които да се римуват с нея и начаса да родят цяло смислено стихотворение. И ако съм доказал себе си като арабист пред арабите, то е било, защото съм успявал да процитирам някой и друг стих от арабските класици, в отговор на което те са ме затрупвали с цитати от същите тези класици.

В класическата арабска поезия, независимо от дължината на самото произведение, всеки стих на всяко стихотворение, независимо от дължината му, трябва да завършва от началото до края с една и съща рима. „Океанът“, наречен арабски език, позволява в него да се открият или да се създадат несъществуващи дотогава, но разбираеми за слушателя стотици римуващи се думи. Пресъздаването на тази особеност на чужд език е практически невъзможно. Поради това, стараейки се да бъдем максимално близки до оригинала, ние използвахме римата в рамките на българския език, предимно по двойки или тройки. Това ни даде възможност да сме най-близко до оригиналния текст, без да губим поетичната му стойност.