Хиляда нощ - Том I (Том I)

Налага се да се спрем върху още една специфичност от оригиналния арабски текст на „Хиляда и една нощ“, почти изцяло непозната за българския читател. Това са стиховете.

Преводачите обикновено са ги изпускали, за да не усложняват работата си, наблягайки на сюжета, на действието. Формално погледнато, тези стихове наистина забавят това действие, но същевременно обогатяват съдържанието на текста. Те не влияят върху развитието и динамиката, но подсилват художествената страна като израз на психологическата същност на героите, на техните души, на техните вълнения, радости и терзания, те са своеобразни техни монолози. От друга страна, дават възможност и на разказвача да изрази свое мнение, да каже някоя философско-жизнена сентенция, която му е нужна, за да подчертае това или онова действие на героя или личното си отношение към него. Нека си спомним пълните с дълбока ориенталска мъдрост съвети, които умиращият Нур ед-Дин дава на своя син, завети, в които прозата се съчетава с дълбока философска поезия. Или описанията на различните плодове в царските градини, непознати за обикновения слушател от средновековната арабска улица, тъй като са култивирани само за височайше удоволствие — един от героите минава немалко препятствия, за да достави на болната си жена така желаната от него ябълка, която расте само в градините на емира, при това не в Багдад, а в далечна Басра. Това налага най-подробно описание (при това в стихове) на непознатия плод, което съдържа външен вид, цвят, аромат, вкус, и той се сравнява или уподобява с нещо познато. Или прекрасните стихове, описващи прелестите на Дамаск и Кайро.

Като цяло поетичните редове заемат повече от една пета от общия текст на „Хиляда и една нощ“. Преводът на тези стихове обективно е по-труден, отколкото обичайния текст. Сложността се поражда от строгия класически стил, многозначността на използваните думи, които често имат смисъл или крият намек за нещо извън текста, съдържат предсказания и тайнства, за които трудно се намират думи на чужд език. Може би най-богати, но невинаги най-пълни са стиховете в руските преводи — западните преводачи просто ги избягват, а на турски преводът е буквален, при което се губят типично арабският им ритъм, построение, рими и т.н. Така би станало и при един буквален подстрочен превод на български. Същевременно неимоверно трудно е, да не кажем невъзможно, да се предадат пълно музиката на стиха, неговият ритъм, неговите рими по начин, който да бъде максимално близък до оригинала. Тогава смисълът става приблизителен и това става за сметка на формата.

Все пак ние възприехме втория подход, именно изхождайки от принципа, че съдържанието на стиховете не влияе върху развитието на сюжета, а е само негово допълнение. И от подхода, който арабинът до наши дни има към поетичното творчество.

Стихът, песента независимо дали е класика, модерна поезия или фолклор, за арабина и днес е въпрос на истински пълноценен живот. Това е многовековна традиция. В доислямския период второто по значение и авторитет лице в племето след вожда е поетът. Племена са се разпадали не за друго, а поради липса на талантлив поет сред членовете им. В доислямското многобожие, при което всяко арабско племе се е кланяло на езическите си тотеми, именно поетите са осъществявали духовната връзка между едноезичните, постоянно воюващи помежду си номади. Свещеният ислямски град Мека с неговия храм Кааба не е бил само сегашният „черен камък“ — единственият материален символ на безликия Аллах. В този древен храм всяко племе е имало свой тотем и е идвало в определени дни на годината да се поклони на божеството си. Но е имало и един ден в годината, общ за всички племена, нещо като фестивал на поезията, в който са участвали поетите на племената. Техните поеми са били декламирани непременно наизуст, често в съпровод на музикален инструмент, непременно от самите тях, а после са били обсъждани и оценявани публично от слушателите — едно многохилядно жури. Най-добрите произведения са били записвани на хартия и окачвани върху стените на храма на божествата Кааба — това са т.нар. муаллакат: „окачените“. Авторите на такива произведения получавали всеобща слава, съчетана с немалко материално възнаграждение, събирано между самите слушатели. Това поетическо сборище има свое название — „мирбад“. Думата означава нещо, станало вечер, в сумрака — вероятно в местните горещини такива песнопения са ставали именно по време на вечерната прохлада. По-късно, когато ислямът се налага като единствена религия и Мохамед изхвърля идолите от храма Кааба, оставяйки в него само „черния камък“ (вероятно метеорит, дошъл в древността от безкрайния Космос), мирбадът постепенно се прехвърля към други селища. Най-известен става мирбадът в иракския град Басра. Традицията е запазена до наши дни, но поради военните действия в района на този град напоследък този фестивал се е прехвърлил временно в Багдад.