Хиляда нощ - Том II (Том II)

— Абе аз ли ти избягах, или ти ме накара да се крия, като се оплакваше от кадия на кадия от мене! — рекъл Мааруф.

После той й разказал как се бил оженил за царската дъщеря и станал султан. Съобщил й също, че тя е починала и му е оставила седемгодишен син.

— Което е станало — станало, то е предопределено от всевишния Аллах! — казала тя. — Аз се разкайвам! Нека да ям хляб при тебе и го приемам като подаяние за една бедна!

Така му се подмилквала тя, докато сърцето му се смилило и той казал:

— Щом се разкайваш, живей при мене! Но сториш ли зло, ще те погубя! И въобще да не ти минава през главата, че може да се оплачеш от мене и че ще дойде да ме задържи стражата от калето! Аз станах султан, хората се боят от мене, а аз се боя само от всевишния Аллах! Имам пръстен, който ми служи! Щом го потъркам — пред мене се появява слугата му. Каквото и да му кажа — ще ми го донесе! Ако искаш да се върнеш в страната си — ще ти дам толкова, че да ти стигне, докато си жива! Ако пък искаш да останеш — ще ти дам дворец с двайсет неволници, ще ти приготвят най-хубавите гозби, най-хубавите дрехи, ще бъдеш царица и ще живееш в най-голямо доволство, докато един от нас умре! Какво решаваш?

— Искам да заживея при тебе! — отговорила тя, целунала му ръка и се разкаяла за стореното зло. Мааруф й отредил един дворец, дарил й неволници и евнуси и тя станала царица.

А момчето ходело ту при нея, ту при баща си. Тя намразила това дете, защото не било неин син. Щом го видела, в очите й пламвали гняв и омраза. И то започнало да я отбягва.

Мааруф пък започнал да се люби с хубави млади наложници, не мислел за жена си Фатима, защото вече била старица, побеляла, с лице погрозняло, с очи разкривени, с бузи с петна черни залепени — сякаш била петниста змия. Един мъдрец е казал: „Злото отрязва корените на желанието и сее ненавист в почвата на сърцето!“ Аллах да възнагради онзи, който е казал:

Тук Дунязад рекла на Шахразад:

— О, има ли нещо по-красиво от магията на приказките и по-прекрасно от тези чудесни разкази!

— А какво още ще ви кажа през следващата нощ, ако царят ме остави жива и здрава! — рекла Шахразад.

Когато се съмнало и утрото блеснало и разпръснало светлината си по света, царят станал от постелята със спокойно сърце и в очакване на продължението на разказа си помислил: „За бога, няма да я погубя — нека чуя и този разказ докрая!“ Излязъл към дивана, за да упражни властта си. Дошъл и везирът му, както обикновено, със саван под мишница. Цял ден царят раздавал правосъдие над народа, а вечерта се върнал в харема си както обикновено при жена си Шахразад…

И ПРЕЗ ХИЛЯДА И ПЪРВАТА НОЩ…

Когато цар Шахриар влязъл при жена си — сестра й Дунязад рекла:

— Довърши приказката за Мааруф, сестро!

— С обич и уважение, ако царят ми разреши да я продължа! — отвърнала Шахразад.

— Разрешавам! — рекъл царят. — Нямам търпение да чуя как свършва!

И Шахразад заразказвала:

Разправят, царю честити, че когато цар Мааруф престанал да се грижи за жена си и почнал да я избягва заради други жени, тя го намразила и я налегнала ревност. Дяволът й подсказал да му отнеме пръстена, да го погуби и да стане царица на неговото място. Една нощ тя излязла от своя дворец и се запътила към покоите на мъжа си Мааруф. Случило се по волята на божието предписание, че когато Мааруф си лягал след доброто ядене, той свалял пръстена от ръката си от уважение към благородните имена, записани върху него, и го слагал върху възглавницата, докато се изкъпел. Точно това време искала да използва жена му — тогава той отпращал и наложницата от страх за пръстена, влизал сам в хамама, затварял се, а щом излезел, вземал пръстена от възглавницата и го надявал на пръста си. Легнел ли да спи — пръстенът вече не слизал от ръката му. Всичко това било известно на Фатима.

Но по волята на съдбата точно по това време царският син бил влязъл в нужника да си свърши по тъмно голямата работа. Клечал той, а вратата била останала отворена. Когато Фатима се запътила към бащиния му дворец, момъкът забелязал, че тя е намислила нещо, и си рекъл: „Тази работа не ми харесва!“ Излязъл и тръгнал подире й, без тя да го забележи. Имал си един къс меч, обсипан със скъпоценни камъни, и никога не влизал в дивана на баща си, без да си го окачи, защото много се гордеел с него. А баща му, като го виждал, се смеел и възкликвал: „Машаллах, мечът ти е велик, синко, но с него ти нито на война си излизал, нито глави си сякъл!“ Синът се прокраднал след мащехата си с оголен меч, видял я как търси нещо в покоите на баща му, и я чул да мърмори: