Joro - Unknown

Видя лисицата още щом свърна. Пристъпваше дебнешком покрай ниска каменна ограда. Така плътно се притискаше към земята, че отначало Каролайн я взе за сянка. Козината й беше лъскава и червена, а върхът на опашката й — снежнобял. Каролайн замръзна на мястото си. Очите й откриха жертвата в тъмното. Беше земна катеричка. Лисицата се промъкваше бавно. Изведнъж усети присъствието на Каролайн.

Двете се озоваха една срещу друга. Сърцето на Каролайн лудо биеше. Лисицата изглеждаше толкова малка! Приличаше на миниатюрно коли. Хищникът оголи зъби срещу нея. Направи крачка към жената, после подви опашка, прескочи стената и изчезна в тъмнината. Каролайн не се беше уплашила. Напротив, мислеше, че лисицата е красива. Срещата й с дивите животни беше част от удоволствието на разходките из планината. Не можеше да си обясни как навремето вдигаше ръка да ги убива. Убийството не беше в кръвта й. Въпреки това ясно си спомняше мириса на барут, присвиването на очите при прицелване.

Влезе в кухнята си и се спря. Дишаше тежко. Наля си чаша хладка вода и се опита да се успокои. Погледна през прозореца.

Беше с къси панталонки в цвят каки и тъмносиня риза с навити над лактите ръкави. Гъстата й коса се спускаше свободно по раменете. Каролайн свали туристическите си обувки и се съблече. Искаше да си вземе душ…

Телефонът иззвъня.

— Ало? — каза тя.

— Каролайн. Обажда се Джо.

Не беше очаквала да чуе гласа му. Стискаше слушалката, но не намираше сили да продума.

— Ти ли си? — попита той.

— Здравей.

— Как е сестра ти?

— Не знам — отвърна. Не беше виждала Скай от разправията им вкъщи.

— Съжалявам, че я оставих в такова състояние миналата вечер. Съжалявам и за случилото се по време на бала. Не исках да го провалям…

— Не се извинявай — прекъсна го тя. — Трябваше да предупредя майка си, че ще си там. Но мислех, че ще успея да предотвратя срещата между вас.

Линията изпука. Сигурно беше напълно нормално, след като Джо й се обаждаше от кораба.

— Нашите семейства. Това е една от причините да ти се обадя. Бих искал да посетя «Хълма на светулките».

— Добре — отвърна тя. Разбираше колко важно е това за Джо.

— Мислиш ли, че може да се уреди? Знам, че майка ти не желае да ме вижда. Не я обвинявам. Но искам да посетя мястото…

— Мисля, че мога да ти помогна. — Това означаваше ли, че Джо се кани да си тръгва? — Кога искаш да отидеш там?

— Скоро. Утре ще сме заети с изваждането на основната част от съкровището. Ще ни отнеме цял ден. Когато обаче го измъкнем, ще сме приключили със задачата си по тези места. Така че който и да е ден е изключение на утрешния ме устройва.

— Какво ще кажеш за сряда? — попита тя.

— Чудесно.

Уговориха се да се срещнат в дома й и после Каролайн да го закара с колата си до «Хълма на светулките». Щеше да се постарае майка й да не е там.

— Хей, Каролайн… — импулсивно рече той.

— Да?

Последва тишина, нарушавана единствено от пукането по линията.

— Благодаря — каза Джо накрая.

* * *

Две вечери по-късно Саймън най-после благоволи да се появи. Той дори не си направи труда да се промъкне незабелязано в къщата. Поршето му шумно навлезе в автомобилната алея, водеща към входа на къщата, а касетофонът в колата така гърмеше, че събуди Скай. Саймън влезе в кухнята, затръшвайки вратата, и отвори хладилника. Наля си едно питие. Когато пресуши чашата си, затрополи по стълбите.

Щом отвори вратата на тяхната спалня, се опита да стъпва по-тихо. Не очакваше жена му да е будна. Приближи до прозореца и се загледа към луната, отразяваща се във водата. Беше напълнил чашата си с вино и сега бавно отпиваше. Вероятно мислеше за картината, която щеше да завърши съвсем скоро. Щеше да я нарече «Ноктюрно №62» или който там номер следваше. Винаги кръщаваше картините си «Ноктюрно» и добавяше нещо накрая на името, за да се различава от предишните. А може би в момента се опитваше да реши каква цена да й сложи, когато я обяви за продажба.

Разкопча ризата си и поглади голите си гърди. Започна да разкопчава и джинсите, потънал в мисли. Не преставаше да отпива от виното си. Сигурно си представяше колко известен ще стане един ден, а може би умът му беше зает със сервитьорката, от леглото на която се беше измъкнал преди малко.

— Забавлява ли се? — попита го Скай.

Гласът й го накара да подскочи.

— О, ти си будна.

— Да.

— Обикновено спиш като пън.

Това беше ужилване. Той намекваше за слабостта й към алкохола. Само че тази вечер тя не беше сложила и капка в устата си. Леко трепереше. Беше пъхнала ръцете си под завивката, за да не се издаде. Тялото й се изчистваше от алкохола и това не беше леко. Устата й беше пресъхнала. Главата я цепеше жестоко. Само че си струваше. Искаше да е в състояние да обръща внимание. Да забелязва нещата. Нищо да не пропуска — дори как собственият й съпруг се прибира късно у дома след любовна среща. Беше се уморила да се крие.