Joro - Unknown

— Всичко е наред, Хомър — промълви.

— Иска да е сигурен, че няма да ти сторя нищо лошо — отбеляза Джо.

— Той го знае.

Влязоха в къщата през задния вход. Антрето имаше нужда от боядисване. Линолеумът беше стар и захабен. По стените висяха рисунки, направени с пръсти от трите момичета. Каролайн можеше да преведе госта през официалния вход, през големия хол с извитото стълбище, но семейството винаги влизаше оттук. Това беше пътят, по който беше минал и Джеймс Конър през онази съдбовна вечер.

Кухнята беше просторна. Големите прозорци гледаха към поляната, която се спускаше към пролива Лонг Айлънд. Подът беше покрит с кафеникави керамични плочки. Върху огромната дъбова маса се виждаха две неизмити кафени чашки — Огъста и Скай ги бяха оставили там след закуската. Едната стена беше покрита със снимки на семейството: в Париж, Сиена, Санта Лучия, Колорадо. На тясната стена между двата прозореца беше закачена препарирана сребриста риба. Беше сьомгата, която Каролайн беше уловила, когато беше на тринайсет години.

Джо се огледа. Сините му очи напрегнато поглъщаха всеки детайл от обстановката. Той стоеше насред стаята, а в погледа му се четяха безброй въпроси.

— Ела. — Тя го хвана за грубата ръка. Ръка на човек, който работеше на открито. Леко го дръпна към мястото, на което се беше застрелял баща му.

— Тук ли? — попита Джо. Тонът му беше равен — все едно питаше за историческа забележителност, която нямаше нищо общо с него. Но когато Каролайн кимна утвърдително, очите му се насълзиха. Той побърза да сведе поглед, за да прикрие чувствата си.

— Не си спомням всичко — обясни тя. — Но знам, че докато го гледах, си мислех колко много обича теб и майка ти.

— Помислила си такова нещо на петгодишна възраст? — попита глухо Джо.

— Да. Не разбирах точно какво се случва… — Каролайн направи пауза. Търсеше най-подходящите думи. Гърлото й беше пресъхнало. — Но можех да разбера сълзите.

Той отбягваше погледа й. Облегна се на кухненския плот и се загледа в шепата ситни камъчета, които някой беше оставил там.

— Плакал е?

— Да. — Не можеше да го излъже.

— А беше ли ядосан?

— В началото — да. — Спомни си зачервеното лице на мъжа, оръжието. — Но после изведнъж стана… тъжен. Много, много тъжен.

Джо пристъпи към прозореца. Небето изглеждаше тъмносиньо. В далечината се виждаше «Метеор». Искаше му се да изчезне от «Хълма на светулките» и да се озове на сигурно място — на палубата на кораба. Хвърли бърз поглед към Каролайн.

— Ти къде беше? — попита.

— През въпросната вечер ли? — Въпросът му я изненада.

Тя посочи едно място, намиращо се на крачка от мястото, където бе стоял баща му. — Ето тук.

— Било е прекалено тежко преживяване за едно момиченце — рече Джо и се заигра с камъчетата.

— И все пак е нищо в сравнение с онова, което си преживял ти.

Той рязко си пое въздух:

— Аз дори не съм присъствал на тази сцена.

— Нима мислиш, че би трябвало? — тихо попита Каролайн. — Че ако си бил тук, би могъл да го спреш?

Джо сви рамене и извърна глава към прозореца. Слънцето залязваше. Хълмът хвърляше сянка във водата. Каролайн не откъсваше очи от лицето му. Можеше да прочете всяка мисъл на Джо.

— Носеше със себе си твоя снимка — продължи тя. — Държеше я. За минута дори я държахме заедно. Винаги съм си мислела, че… — Спря.

— Продължавай.

— Винаги съм си, мислела, че за баща ти ти беше тук, с него. Последното лице, което той видя, преди да умре, беше твоето. Обичаше те толкова много!

Джо поклати глава. Не можеше да говори.

— Не — каза накрая, когато събра сили. — Последното лице, което баща ми е видял, е било твоето. Ти си била с него, Каролайн. Когато е умирал.

Тя пристъпи към него и Джо я прегърна. Докато протягаше ръце към нея, той изпусна камъчетата и те се разпиляха на пода. Разбираше чувствата му. На нея самата й се искаше да е била до баща си в часа на неговата смърт, но Хю я беше изключил от живота си много преди това. Сълзите й опариха шията на Джо. Силните му ръце обгърнаха тялото й. Джо дълбоко пое дъх, потискайки собствените си ридания. Навън морето проблясваше в сребристо и черно, а сърпът на луната изплуваше над хоризонта.

— Ние обичахме бащите си — изхълца Каролайн. — Просто си мислехме, че ще бъдат до нас по-дълго време, нали?

Стояха прегърнати. Ръката му бавно галеше косата й. Тя искаше да го успокои, но вместо това ролите се размениха и сега той я прегръщаше, шепнеше името й, казваше й, че до този момент не е знаел как точно са се развили нещата, колко близо е била тя до баща му — и колко много означаваше за него фактът, че именно тя е била до Джеймс Конър в последните мигове от живота му.