Joro - Unknown

Часовникът на стената потракваше. Отвън долиташе шумът на вълните, разбиващи се в брега. Трябваше да тръгват. Огъста скоро щеше да се прибере и Каролайн искаше да избегне скандала.

Джо впи поглед в лицето й. Избърса очи с опакото на дланта си, после извади носна кърпа от джоба си и й я подаде. Тя избърса сълзите си, сгъна кърпата и му я върна. Усещаше нежеланието му да напусне това място, затова стоеше и изчакваше той пръв да тръгне.

Джо мълчеше. — После се обърна и тръгна към вратата. Качиха се в колата му и той я откара до дома й. Миговете, в които бяха заедно, отлитаха. Каролайн хвърли бърз поглед към Джо. Бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки. В очите му се таеше силно чувство.

— Благодаря ти, че ме заведе там — каза Джо, когато срещна погледа й.

— О, Джо! — прошепна съкрушено тя.

— Радвам се, че отидох на мястото.

Каролайн кимна. Той беше възвърнал предишната си резервираност.

Когато доближиха хотела, той зави наляво и продължи към къщата, в която живееше Каролайн.

Паркира колата и се обърна към красивата си спътничка. Лицето му беше замръзнало в пресилена усмивка — беше настъпил моментът на сбогуването. Дълго време не откъсна очи от Каролайн и тя се изчерви. Двамата бяха извървели дълъг път. Искаше й се да може да му каже какво чувства, но не беше убедена, че той има желание да я чуе.

— Ами… — започна колебливо тя.

— Да — кимна Джо, а пръстите му забарабаниха по волана.

В тревата пееха щурци.

— Трябва да се връщам на кораба. Чакат ме.

— Знам. — Каролайн направи опит да се усмихне.

Джо продължи да я гледа. После изведнъж обърна поглед към прозореца.

— Кажи на Сам «довиждане» от мен. — Ръката й хвана дръжката на вратата.

— Знам, че трябва да си тръгна, но проблемът е в това, че не мога — изрече бавно той.

Каролайн изумено се втренчи в него. Пулсът й се ускори.

— Можем да пием чай… — започна тя.

Той отвори вратата си още преди да е довършила изречението си. Мълчаливо прекосиха алеята и се спряха пред входната врата. Каролайн извади ключа. Винаги заключваше, за разлика от майка си, която държеше «Хълма на светулките» винаги отворен.

Джо влезе вътре и се огледа. В къщата на Огъста вниманието му беше насочено към едно-единствено място, но тук сякаш всичко го интересуваше. Стаите бяха отделени една от друга. Стените бяха боядисани в тъмни цветове, подовете — покрити с излъскан тъмнокафяв паркет.

Във всекидневната имаше бежов диван, върху облегалката на който Каролайн беше преметнала тъмносин шал. До камината беше поставено кресло в същия цвят. Върху единствената махагонова масичка се виждаше стъклена ваза с диви цветя — букетът, който Каролайн беше набрала по време на разходката си до върха и обратно. На пода нямаше килими.

Влязоха в кухнята. Тя включи осветлението. Беше кухня на човек, който обича да готви — с голяма печка, хладилник, медни съдове, донесени от Париж, голям плот. Шкафовете бяха изработени от светло дърво. Масата беше кръгла. По средата бяха поставени сребърен комплект за сол и подправки, сребърна захарница и една снимка на трите сестри.

Каролайн напълни големия меден чайник. Намали газта. Обърна се към Джо — той разглеждаше снимката. Трите момичета бяха облечени в топли якета и всяка държеше уловената от нея риба. На снимката Каролайн беше единайсетгодишна.

Джо върна снимката на масата и отново огледа стаята.

— Обстановката е много, различна от тази в дома на майка ти — отбеляза.

Каролайн кимна и наля мляко в сребърна каничка.

— Нейната къща е топла и уютна, пълна с живот — отвърна тя, — а това място е… — Щеше да каже «студено и безжизнено — също като мен», но не искаше Джо да си помисли, че се самосъжалява и очаква той да я опровергае. Истината обаче беше, че тя се чувстваше самотна — сякаш вече си бяха изпили чая и Джо си беше тръгнал.

— Прекрасно е — каза Джо. — И малко мистериозно.

— Наистина ли така мислиш?

— Да — кимна той. Дървената ламперия в кухнята беше боядисана в тъмносиво, а една част от стената — в цвят на тиква. Джо се приближи до прозореца и забеляза шест седефени раковини, наредени на перваза. Бръкна в джоба си, извади един предмет и го сложи до раковините, после погледна през рамо към Каролайн.

Тя бавно приближи. Сърцето й лудо биеше. Чувството й за ред личеше в начина, по който беше сложила раковините върху перваза — в права линия и на равно разстояние една от друга. Точно на същия интервал от последната раковина Джо беше поставил камеята. Каролайн започна да я разглежда.