Joro - Unknown

— За какво си мислиш? — попита той, когато забеляза как се е променило изражението на лицето й.

Каролайн нямаше сили да отговори. Очите й бяха ясни и сини — като океана през октомври, преди да падне първият сняг. Беше я завладял такъв страх, че беше замръзнала на мястото си. Това ли беше имал предвид баща й, когато беше казвал, че дъщерите му трябва да се имунизират срещу изненадите на живота? Това чувство на абсолютна любов и пълна всеотдайност ли беше имал предвид Хю Ренуик?

— Не знам за какво си мислиш, но каквото и да е то, не се притеснявай — с усмивка изрече Джо. — Всичко ще бъде наред. Наистина, Каролайн. Ще видиш.

— Откъде знаеш?

— Защото лошото вече го няма — нежно отвърна той.

> Осемнадесета глава

Докато кафето се вареше, Каролайн отскочи до хотела, за да провери какво има за закуска. Няколко от гостите бяха станали рано, но тя ги подмина, без да се спре при тях, и влезе в кухнята. Напълни едно панерче с курабийки и се прибра вкъщи. Застла масата на верандата с покривка. Небето сияеше в различните цветове на зората — сребристото преливаше в розово, розовото — в синьо-златисто. Искаше Джо да види тази невероятна гледка. Когато обаче влезе в спалнята, за да го накара да излезе навън, той я хвана за китките и я дръпна обратно в леглото.

Облякоха се и се спуснаха към реката. Рибите подскачаха на повърхността, орлите рибари бяха излезли на лов. Едно синьо рибарче атакува цяло стадо риби лещанки и след миг в човката му проблесна сребристото тяло на една от тях. Джо държеше Каролайн за ръката. Двамата спряха и се целунаха под една върба. После направиха няколко крачки и отново спряха за целувка — този път сред няколко бора.

— Трябва да се връщам — рече накрая Джо. — Не очаквах, че ще се забавя толкова.

— Сам ще се притеснява ли?

— Сам ли? Не, той не, но някои от момчетата със сигурност ще искат да ме убият. И без това закъсняваме с няколко дни, а златото ги изкушава. Аз никога не съм го правил преди.

— Кое?

— Да не се прибирам на кораба. И да забавям операцията. — Поклати глава. — Но знам, че никой няма да е изненадан, задето това се случва. Те всички виждаха накъде вървят работите.

— Какво искаш да кажеш?

— На бала… Хм, трябваше да строша една-две глави заради коментарите, които си позволиха по твой адрес. Те са глутница морски вълци, така че човек не може да очаква от тях добри маниери: Когато те защитих, се нахвърлиха върху мен и заявиха, че здравата съм налапал въдицата. Но ти изглеждаше толкова красива! «Момичето в бялата рокля».

— Какво?

— Имам предвид портрета — обясни Джо. — Това е единствената картина на Хю Ренуик, която понасям. Казах ти вече — видях я веднъж. Влязох в галерията, където беше изложена. Забелязах я в дъното на залата. Спрях като поразен. Наистина не можех да помръдна — имах чувството, че съм в една стая с теб. Само дето нямах представа за какво си мислиш, а така исках да разбера! В очите ти имаше нещо особено…

— Баща ми нарисува тази картина непосредствено след като двамата с теб престанахме да си пишем.

— Нещо се е случило след това, нали?

— Да. — Каролайн имаше предвид смъртта на Андрю Локууд.

— Ела с мен на кораба — там ще ми разкажеш.

— Не мога — поклати глава тя. — Искам, но съм ужасно ангажирана.

— Искам да си там, когато изваждаме златото. Искам да видиш.

— Какво чувство изпитва човек, когато намира съкровище? — попита Каролайн, без да отмества поглед от реката.

— Бих искал да мога да го обясня — рече Джо и се наведе да вземе едно камъче. То беше гладко й плоско. Поглади повърхността му с палец. — Но и да го направя, няма да ми повярваш. Трябва сама да го изпиташ.

— Другите неща по-красиви ли са от това? — попита Каролайн, извади камеята от джоба си и я вдигна срещу светлината.

— Когато Марко Поло се върнал от Китай, разказал на съвременниците си за чудесата, които видял в тази непозната страна — бавно рече Джо: — И понеже разказите му се сторили невероятни на съгражданите му, те го обвинили, че лъже. Когато умирал, го накарали да се изповяда и да признае, че е лъгал, защото скоро щял да се изправи пред Бога, а Марко Поло отвърнал: «Не съм казал и половината от това, което видях.»

Джо обгърна лицето й с длани и се загледа в очите й.

— Така ли е и при теб? — попита Каролайн, а сърцето й лудо биеше. Той й посочваше причините, които го бяха накарали да тръгне по моретата, за да търси и открива чудеса, причините, поради които винаги щеше да се налага да си тръгва.