Joro - Unknown

— Не ставай истерична. Не змията е…

— Онази змия беше отровна — повиши тон дъщерята. — Случи се по време на едно от онези пътувания в планината, на които ти ни пускаше с татко. Каролайн изсмука отровата от раната ми.

— Не е била отровна. Ако беше, щях да знам. Щяха да те приемат в болницата, а ако мислиш, че аз пък бих те оставила да влезеш в болница, без да съм до тебе през цялото време, много се лъжеш.

— Мили Боже! — възкликна Скай и изведнъж избухна в смях.

— Какво толкова смешно казах?

— Но ти не беше до мен, мамо. Каролайн изпълни тази твоя функция.

— Не, Скай, мисля, че…

— Не беше до мен нито когато това се случи, нито по-късно, когато ме приеха по спешност в клиниката. Каролайн беше до мен, когато застрелях Андрю Локууд, и пак тя беше до мен, когато пристигна полицията, когато ме отведоха в участъка и когато трябваше да погледна родителите на убития от мен младеж в очите.

— Но аз бях тук и те чаках! — отвърна Огъста.

— Каролайн обаче беше с мен — равно изрече Скай. — Както винаги. За мен тя беше като истинска майка.

— Аз съм твоята майка. — Възрастната жена почувства, че я обзема паника.

— Но никога не си била до мен, мамо. Изпадала съм в беда и съм имала нужда от теб. С ужас очаквах мига, в който трябваше да се срещна с родителите на Андрю Локууд.

— Беше нещастен случай, Скай. Дори те разбраха, че…

— Можеше да дойдеш! Нима не ти мина през ума колко ужасно бе цялото това изживяване за мен? Та аз бях убила сина на тези хора! Идеше ми да потъна вдън земя, мамо. Това беше единственото, за което можех да мисля в онзи момент.

— Скъпа, толкова се тревожех за теб. Страхувах се, че могат да те обвинят в убийство. Моята едничка мисъл беше, че може да те вкарат в затвора.

— Мамо, убих човек! Не можех да мисля за затвора. Мислех за това, че онези хора никога вече няма да видят сина си. Денят беше слънчев и прекрасен, а момчето им беше мъртво!

— Слънчев и прекрасен ден? Е, аз мислех за теб. Да те вкарат в затвора, с бог знае каква отрепка в една килия… Без свобода, без прекрасни слънчеви дни. Бях парализирана от ужас.

— Знам — кимна Скай. — Но Каролайн не беше. И беше там, до мен.

Истината проблесна неочаквано и беше болезнена. Огъста никога не беше присъствала в живота на Скай. Беше имала доброто желание, беше го планирала, дори вярваше, че го прави през всичките тези години, но истината бе, че беше отсъствала от живота на най-малката си дъщеря.

Тя извади ръкоделието си с треперещи ръце. До този момент беше крила от Скай онова, което изработваше — искаше да го запази в тайна до Коледа.

— Виж какво шия за теб, Скай — рече и показа на дъщеря си този символ на майчинската й любов с надеждата да омаловажи всички минали грешки и пропуски. Искаше да дари на дъщеря си успокоителното въздействие на добри талисмани, а не на някакви скелети и пера. И да върне предишния им начин на общуване, който й даваше възможност да се преструва, че е член на едно щастливо семейство.

Огъста разстла ръкоделието си на масата. Почти беше завършено: сцена от «Лебедово езеро» — мистериозната гора, синьото езеро, грациозните лебеди, вековният замък. Най-отдолу бяха избродирани датите на две различни коледи в разстояние на трийсет години една от друга.

— Осъзнаваш ли важността на тези две дати? — попита с треперещ глас тя. Прегърна през раменете дъщеря си и прокара пръст по извезаните дати, сякаш ги показваше на малко дете, което сега се учи да чете. — Коледа, когато баща ми ме заведе да гледам «Лебедово езеро», и Коледа, която твоят баща заведе теб и сестрите ти на същия балет.

— Аз провалям живота си, а ти искаш да ми подариш везана възглавница — каза Скай.

— Скъпа, ще се оправиш! — възкликна Огъста. Истината, изречена на глас, я плашеше. Прегърна Скай. Надяваше се дъщеря й да види възглавничката и да се зарадва. Молеше се да не е прекалено късно.

— Мамо, недей! — високо изрече младата жена. — «Лебедово езеро» ми напомня за Редхоук.

— Но балетът… Баща ти те заведе и на теб много ти хареса. После не можех да те накарам да си легнеш — все си пускаше музиката.

— Ти дори не се интересуваш какво става в действителност. Винаги тълкуваш нещата както ти отърва! — произнесе Скай.

— Скъпа!

— Мамо, аз мразя «Лебедово езеро». Напомня ми за татко. Напомня ми за онзи есенен ден, когато взех пушката и застрелях Андрю Локууд. Точно за това си мисля всеки път, когато чуя тази музика.

Огъста нищо не каза, посегна към ножицата, разряза платното на две, после още на две и се загледа втренчено в четирите парчета в ръцете си.