Joro - Unknown

> Деветнадесета глава

Джо посрещна Каролайн и й подаде ръка да слезе от моторницата. Когато кракът й стъпи на палубата на «Метеор», тя се остави любимият й да я привлече в прегръдките си. Той още не беше свалил долната част на водолазния си костюм, но гърдите му бяха голи. По косата му проблясваха солени кристалчета. Членовете на екипажа изоставиха работата си, за да не пропуснат нещо.

— Не каня жени на кораба — обясни Джо интереса на момчетата. — Откакто сме тук, ми се случва за втори път.

— И аз не си взимам почивни дни по средата на работната седмица — засмя се тя.

— Хей, Каролайн! — До тях изникна Сам, тръсна глава и от косата му се разхвърчаха пръски вода. Очевидно се радваше на срещата им. Целуна я по страната. — Избрала си най-добрия ден за посещения!

— Наистина ли?

— Да, по дяволите! Само да видиш съкровището! Истински пиратски сандък — стар и обкован с месинг! Тъкмо сме подготвили въжетата и макарите да го изтеглим. Заведи я при повдигача, Джо.

Джо се усмихна на ентусиазма на по-малкия си брат.

— Ей там е. — Посочи към големия метален барабан с навита около него жица. — Запалваме мотора, казваме вълшебната думичка й хоп — златото излиза на повърхността.

— Само теб чакахме — намеси се Сам. — Бяхме готови да се гмурнем в мига, в който Джо се завърна от бог знае къде, но брат ми каза, че трябва да потърпим още малко.

— Така ли каза? — обърна се Каролайн към него и се изчерви.

— Да — кимна утвърдително той.

Тя се усмихна.

— Имаш ли водолазен костюм? — попита я Сам.

— Не.

— Дай й един, Джо. Ще я свалим долу с нас, нали?

Джо се поколеба за секунда.

— Гмуркаш ли се? — попита той.

— Не се тревожи — засмя се Каролайн. Да, тя умееше да се гмурка, дори имаше свидетелство за водолаз. И преди беше плувала из близките рифове. Само че отдавна не беше го правила. Притесняваше се, че е загубила тренинг, освен това не искаше да пречи на работата. — Мисля, че ще е по-добре да изчакам тук и да видя как ще го извадите от водата.

— Добре — кимна Джо. — Няма да отнеме много време.

Той навлече горнището на неопреновия си костюм и дръпна ципа. Огледа повърхността на водата. Беше гладка и спокойна, осветена от слънчевите лъчи. Един от онези прекрасни летни дни без нито една вълна.

— Хей, капитане, ще слизаме ли най-после? — провикна се един от моряците.

— Търпение, Дани — отвърна той и завърза каишките на кислородната си бутилка. — Довечера вече ще си стягаш багажа за Атина.

— За Атина ли? — попита Каролайн.

— Следващото му гмуркане е в Гърция — обясни Сам. — Двамата братя биха могли да отидат в Йейл, но все пак златото си е злато.

— Значи си тръгвате довечера? — попита тя.

Джо престана да се усмихва.

— Не довечера — отвърна той, но Каролайн разбра, че ще е много скоро.

— О! — възкликна тя.

Блек Хол беше на шестнайсет километра от Пролива. Зад града се издигаха хълмовете, покрити с тъмни борове. На север се намираше «Хълмът на светулките». Каролайн зърна някаква ослепителна светлина, идваща оттам, и разбра, че слънцето се отразява в някой от прозорците на семейната къща. Примигна и се взря нататък.

Мъжете се скупчиха на палубата. Размениха си думи, които Каролайн не чу — уточняваха стратегията си. После се разделиха и наскачаха във водата. Сам й махна, а Джо й се усмихна, преди да скочи заднишком от перилата.

Тя се втренчи във водата. Единствените знаци, че допреди малко е имало жива душа тук, бяха няколкото концентрични кръга, разпукващи гладката водна повърхност, както и мехурчетата въздух. Мъжете бяха изчезнали. Предишната вечер, когато беше забелязал тревогата в погледа й, Джо я беше уверил, че всичко ще бъде наред, че лошото е свършило. Как бе повярвала, че той ще остане?

Баща й се беше постарал да я научи да се пази от опасности, но не беше я предупредил за такава опасност: щом веднъж позволиш на любовта да завладее сърцето ти, щом се отдадеш на това чувство, поемаш риск. Започваш непрекъснато да се страхуваш. Мисълта, че Джо може да си тръгне, беше по-ужасна от всички самотни нощи, прекарани в планината.

Нещо накара повърхността да затанцува. Разлетяха се сребристи пръски. Мярна се опашка на риба. Една чайка закръжи над водата, надавайки пронизителни крясъци. Обичайна гледка за този сезон: леферът беше пристигнал. Каролайн не можеше да откъсне поглед от хищните риби.

Водолазите се спускаха все по-надолу и по-надолу, осветявайки пътя си с фенерчета. Сам плуваше плътно след Джо. Гмуркането на подобни дълбочини винаги го изпълваше с еуфория, което от своя страна доведе до учестено дишане точно в момента, в който трябваше да пести кислорода. Опита се да се съсредоточи върху духовни неща, да постигне медитация. Да мисли за всичко друго, само не и за онова, което предстоеше.