Joro - Unknown

Новото й творение обаче беше преизпълнено с любов. Скай не беше изобразила лицата на жените, но добре знаеше коя от трите беше Каролайн, коя — Клий, и коя — самата тя. И трите бяха вдигнали леко глави нагоре, към небето, и в позата им се четеше благодарност и жажда за живот. Така искаше да се почувства Скай някой ден.

Благодарна и щастлива, че живее. Отново вдигна чашата и този път я пресуши.

Членовете на семейство Ренуик бяха овладели до съвършенство способността да се прикриват и да лъжат. Каква беше алтернативата им? Ако приемеха да видят истината, тя щеше да ги съсипе. Ако не бяха лицемери, родителите й щяха да се разведат — Скай беше сигурна в това. Предпочиташе да ги запомни като влюбена двойка, така както се разправяше в официалната версия. Двамата бяха обиколили заедно целия свят и винаги водеха и децата със себе си. Наемаха къщи в прекрасни местности, където Хю можеше да рисува. Бяха създали един фантастичен свят, който най-сетне се беше разпаднал.

Скай беше кръстена на един остров, разположен на запад от Шотландия. Когато порасна достатъчно, за да разбира, родителите й й разказваха за малката къщичка, в която отседнало семейството с двете си малки дъщерички. Говореха за онези дни от живота си като за време на истинско блаженство, през което Хю ходел за риба и рисувал, а Огъста всеки ден се разхождала с децата до морето.

Девет месеца по-късно баща им беше предпочел да прекара Коледа с друга жена, а съпругът на тази жена беше нахлул в «Хълма на светулките» с намерението да избие всичките му обитатели…

Скай чу стъпки по стълбището и се обърна. Саймън беше застанал така, че да не го вижда, но тя забеляза сянката му, очертаваща се на пода. Изпита облекчение, че е той, а не майка й. Той остана неподвижен още известно време и тя почувства как негодникът събира кураж да влезе при нея. Дори го чу как поема дълбоко дъх.

Най-накрая той влезе в ателието. Държеше червена роза. В погледа му се четеше разкаяние. Беше със зелена тениска, черни джинси и туристически обувки. Бавно прекоси разстоянието до Скай. Стъпките му отекваха в сводестото помещение. Щом стигна до жена си, се спря, коленичи и й подаде розата.

— За теб е — каза.

— Благодаря — отвърна тя. Поднесе цветето до носа си и вдъхна сладкия му аромат, опитвайки се да не се поддава на чувствата си.

— Откъснах я на идване — обясни с обезкуражаваща искреност Саймън. — От градината.

— Защо?

— За мен това беше знак, че все още принадлежа към това място, че продължавам да съм част от семейството — промълви и зарови лице в скута й. Ръцете й бяха покрити с глина, но тя нежно погали косата му.

— Баща ти е допуснал много грешки, Скай, а майка ти въпреки това го е приела.

— Може би не е трябвало.

— Не ми ли каза, че именно той е посадил розите отвън? Като символ? Искал е да поправи грешките си, да се реваншира на съпругата си. Обещавам да съм по-добър с теб.

Тя отново помириса розата. Ароматът й беше чувствен, напомняше й, че лятото е към края си. Помисли си за Каролайн и за Клий и неизвестно защо сълзи опариха клепачите й. Чувстваше, че се раздвоява. Искаше да повярва на Саймън.

Искаше да се опита да забрави за Редхоук, за синята панделка, за «Лебедово езеро», за болката в очите на майка си.

— Това е неправилно — рече тя и го отблъсна от себе си. — Точно сега имам нужда да бъда сама.

— Люби ме — прошепна той.

— Не, Саймън.

— Какво ти става? Никога преди не си се държала така.

— Уморена съм. Искам да продължа работата си — излъга хладнокръвно Скай. Искаше да се отърве от съпруга си възможно по-бързо, за да се напие и да заспи.

— Кое от двете? — усмихна се той.

— Истината е, че искам да остана сама — повтори Скай. Умът й бързо работеше. — Снощи имах невероятен сън и той се превърна във вдъхновение за нова творба. Сега наистина ми се работи. — Желанието й да се изолира от целия свят беше достатъчен стимул да го лъже.

— Секс — произнесе кратко Саймън и прокара език по шията й. — Имаш нужда от разтоварване.

— Престани — сряза го тя и отблъсна ръката му, която посягаше към гащеризона, й.

— Не ми се спира — засмя се той, а дъхът му отново опари шията й.

Обзе я паника. Чувстваше как потръпва под устните и дланите на мъжа си.

— Не, Саймън. Казах не!

— Кучка — процеди през зъби той.

Скай си пое дълбоко дъх. Затвори за миг очи. Трябваше да види истината, да възприеме действителността и да не бяга от тази реалност в илюзии и мечти. Лицето на съпруга й беше сгърчено от злоба. Току-що я беше обидил. Това й подейства отрезвяващо.