Joro - Unknown

— От «Камбрия» е — обясни тихо Джо. — Принадлежала е на майката на Клариса.

Каролайн посегна да докосне брошката, но първо погледна към Джо. Той взе камеята и я сложи в дланта й. Тя огледа малкото бижу. Златният кант беше изтънял от времето, но самата камея не се беше повлияла от водата и времето. Когато я вдигна към светлината, повърхността на брошката блесна. Основата й беше изработена от прозрачно бледозеленикаво стъкло, а повърхността й беше с цвят на слонова кост. Лицето на изобразената жена имаше благородно изражение, с високи скули и прав нос. Косата й беше опъната назад, а брадичката — гордо вдигната.

— Прилича на Клий — отбеляза Каролайн.

— Не, прилича на теб.

За втори път тази вечер тя посегна към очите си, за да избърше напиращите в тях сълзи. Беше силно развълнувана от факта, че държи едно бижу, принадлежало на семейство, което не беше познавала лично, но поради стечение на обстоятелствата беше станала съпричастна към съдбата му. Сети се за костите на Елизабет Рандъл, които лежаха на дъното на океана сред водорасли и морски треви. Камеята беше лека и изглеждаше изключително крехка и деликатна. Беше невероятно, че е оцеляла под водата цели двеста години.

— Удивителна е — промълви и подаде брошката на Джо.

— Искам да я задържиш — каза той и обви пръстите й около миниатюрната скъпоценност.

Каролайн занемя от изумление. Вдигна поглед към лицето на Джо и забеляза, че очите му я гледат усмихнато. Тя се изкашля и рече:

— Не мога да си го позволя.

— Защо?

— Не трябва ли да издирим наследниците на Клариса? Или пък да я оставим в градския музей?

— Няма оцелели Рандълови. Що се отнася до градския музей… Просто не става. — Той се засмя. — Аз съм търсач на съкровища, забрави ли? Имам разрешение да търся съкровища и да разполагам с намереното, а това тук е част от последното съкровище, което съм открил.

— Твоята дъщеря…

— Нямам дъщеря — прекъсна я той.

— Все някога може да имаш.

Очите му я гледаха — наситеносини и немигащи. Широките му устни искаха да се усмихнат — Каролайн виждаше как усмивката трепти в ъгълчетата им. Джо беше развеселен от начина, по който реагираше на неочаквания подарък, но не знаеше, че това беше типично за Каролайн при подобни ситуации. Дори на Коледа изпитваше неудобство, когато дойдеше нейният ред да посегне за подаръците си под коледното дърво.

— Аз не мога да… — започна тя и отново погледна към камеята.

— А трябва — прекъсна я малко грубо той.

Опита се да се сети за някоя причина, поради която да откаже подарък от Джо Конър, припомни си всичкия гняв и болка, с които беше изпълнено познанството им, опитите им да възстановят приятелството си това лято и прекрасните отношения помежду им преди срещата с майка й по време на Бала на светулките. Започна да разбира истинските му чувства към нея.

— Понякога е по-великодушно да получаваш, отколкото да даваш — каза той.

— В какъв смисъл?

— Да оставиш човека отсреща да ти даде онова, което има да ти предложи. Ако си свикнал само да даваш, би трябвало никога да не изпитваш разочарование, тъй като не очакваш нищо в замяна, но всъщност това си е истинско нещастие, понеже човек не се отваря за другите, не им дава шанс да се доближат до него.

Каролайн кимна. Помисли си за баща си. И за себе си. Скай беше права.

— Така казва и сестра ми.

— За теб ли?

— Да.

— Моят брат казва същото за мен.

— Значи имаме нещо общо с теб — усмихна се Каролайн. — Умни роднини…

Целувката дойде съвсем неочаквано. Джо я прегърна със силните си ръце, притегли към себе си и я целуна така, сякаш животът му зависеше от това. Каролайн се надигна на пръсти и обърна лицето си към неговото, за да посрещне устните му. Прокара пръсти през разрошената му коса.

Чайникът засвири.

Джо отстъпи, после отиде до печката и изключи котлона. Обърна се към Каролайн. Дишаше тежко, сякаш току-що беше слязъл тичешком от връх Серендипити. Отново взе младата жена в прегръдките си. Тялото му беше неописуемо напрегнато. Каролайн имаше чувството, че прегръща човек от стомана. Отново прокара пръсти по косата му, после надолу по гърба. Синята му памучна риза й се стори тънка като воал. Усещаше всяка извивка на тялото му под меката материя. Сексуалното привличане помежду им беше огромно, но тя усещаше още нещо, различно от първичната страст.

Това беше любовта, която беше пламнала между тях още докато бяха деца. Сега Джо Конър поглъщаше топлината и обичта й с всяка клетка на тялото си, така както тя поглъщаше чувството, излъчвано от него. Знаеше, че той иска от нея много повече от секс. Докосна лицето му, погали нежно страната му. Хвана го за ръка и го поведе към спалнята си. Пестеливата мебелировка беше характерна за цялата къща, но не и за това изключително лично и свещено за Каролайн място. В тази стая тя можеше да бъде самата себе си. Това, че допускаше Джо вътре, я накара да се чувства до известна степен беззащитна — сякаш разгалваше същността си пред него.