Joro - Unknown

— Да съм казвала подобно нещо? — засмя се нежно Каролайн.

— Щастлива съм, че те имам — каза развълнувано Скай.

— Взе ми думите от устата.

— Сега ще се опитам да поспя.

— Искаш ли да дойда? Да поседя малко при теб?

— Не — отвърна тя. Знаеше, че и това ще премине. Трябваше да премине.

— Сигурна ли си? — попита я загрижено Каролайн. — Ще дойда само ако го искаш. Можем да слезем до плажа, да си поприказваме и дори да поплуваме. — Макар че думите й звучаха уверено, тя внезапно замълча. Отново се опитваше да поеме нещата в свои ръце, когато сестра й трябваше да се справи сама.

Скай се засмя и Каролайн я последва.

— Няма нищо — рече Скай. — И така съм добре.

— Знам.

— Всъщност… — Гласът й трепна. Налегна я тежка умора. — Всичко ще бъде наред, докато ти…

— Докато аз какво? — попита Каролайн.

— Докато ти ме обичаш — прошепна по-малката сестра.

— Това е толкова лесно.

> Седемнадесета глава

Каролайн стоеше зад стъклената врата и наблюдаваше как Джо паркира пред входа. Беше с бледожълта ленена рокля и сандали с равна подметка — облекло, подходящо по-скоро за работа. Когато Джо заизкачва стъпалата, пулсът й се ускори. Прииска й се да не беше предлагала да му помогне.

Той също изглеждаше нервен — имаше вид на човек, който не е сигурен какво точно прави тук. Щом я видя, едва забележимо й се усмихна. Каролайн забеляза ситните бръчици около устата и очите му — очевидно Джо се мръщеше на слънцето. Беше облечен в леки памучни панталони и синя спортна блуза. Яката беше леко разръфана, но си личеше, че блузата е изпрана и изгладена.

— Готова ли си? — попита той.

Каролайн мислеше да го покани да влезе, но осъзна, че всъщност няма причина да го прави, затова взе чантата си. Той задържа вратата, докато тя излизаше. Ръцете им се докоснаха и очите им се срещнаха. Тя се изчерви. Сети се за целувката им.

Когато стигнаха до колата му, той понечи да отвори вратата за Каролайн, но тя поклати глава:

— Аз ще взема моята кола.

Помисли си, че пътят от «Хълма на светулките» до пристанището е по-кратък, отколкото от нейния дом.

— Не се притеснявай — каза Джо и въпреки обясненията й отвори вратата и я задържа. — Правиш такъв жест за мен — поне бих могъл да те закарам дотам и да те върна обратно.

Той даде на заден ход, подмина хотела и се отправи на изток по Бийч Роуд. Подминаха блатата по брега на река Ибис — там реката правеше завой към Пролива. Спряха на единствения светофар в Блек Хол, за да изчакат няколко момчета да преминат с велосипедите си. На покрива на бензиностанцията бяха накацали чайки.

Джо караше, облегнал ръка на отворения прозорец. Русата му коса падаше в очите и от време на време той я отмяташе назад. Пусна радиото, после го спря. Каролайн гледаше навън. Беше напрегната. Не знаеше какво да каже.

— Извадихте ли съкровището? — попита накрая.

— Всъщност не — отвърна Джо. — Опитахме, но течението не беше благоприятно. Екипажът ми е на път да се разбунтува — толкова искат да свършат с тази работа.

— Ами днес? Ще се опитате ли?

— За днес имах други планове — каза той. — Освен това течението не е отслабнало. — Опита се да се усмихне, но не успя. Погледна към Каролайн. Лицето му беше уморено, а под очите му се виждаха тъмни сенки.

Вече бяха на другия край на Блек Хол, близо до мястото, където беше започнало всичко.

— Каза ли на майка си, че ще дойда?

— Реших, че ще е по-добре да не го правя — рече Каролайн. — Но тя няма да е там. Сестрите ми отидоха с нея в Провидънс, за да пият чай.

— Значи те знаят?

Тя кимна:

— Казах им. Бяха доволни, че могат да помогнат.

— Няма смисъл да разстройваме майка ти — замислено отбеляза Джо.

— Добре ли си? — Каролайн го погледна загрижено.

— Да — кимна той и насочи поглед към шосето.

Пътят беше стръмен и каменист, но макар че се налагаше да удвои вниманието си, Джо не можеше да се въздържи да не поглежда към Каролайн.

— Пристигнахме — каза тя, когато завиха към автомобилната алея, извиваща нагоре сред тъмния тунел от дървета. Каролайн искаше да покаже на Джо «Метеор» — корабът ясно се открояваше на хоризонта — но очите му бяха приковани в голямата бяла къща на брега на морето. Каролайн предположи, че той може би си мисли за баща си, за неговия последен час. Джеймс Конър също беше изкачил с колата си този хълм, беше паркирал в този двор и го беше прекосил, за да влезе в същата тази къща.

Хомър подскочи при вида на Каролайн. В устата си държеше неизменната хавлиена кърпа, но я пусна на земята, за да поздрави приятелката си. Джо очевидно разбираше от кучета. Подаде ръка на Хомър, който я подуши и обърна въпросително поглед към Каролайн. Тя взе голямата му глава в ръце и леко я разклати, после коленичи и докосна чело до неговото.