Joro - Unknown

Брадичката й потрепери. Огъста отново посегна към чашата си. Мартинито я сгря. Не беше възнамерявала да разплаква децата. Беше ги почерпила с кифлички, беше им показала няколко стари снимки — само за да я обикнат. Това беше единственото, към което се беше стремила цял живот — обичта на хората.

Огледа се наоколо. Търсеше Хомър — единственото живо същество, което, изглежда, я приемаше такава, каквато е — с всичките й грешки и недостатъци. Само че Хомър очевидно се беше отправил на едно от своите тайнствени пътешествия. Дори на него му беше писнало от нея, помисли си Огъста. Не го винеше. Тя самата се смяташе за неудачница. Каквото и да направеше, то все завършваше зле.

* * *

— Бясна съм на майка си! — каза Клий на Питър.

— Какво е направила?

Тя замълча. Седеше до съпруга си, а той я беше прегърнал през раменете. Гледаше как децата плуват в басейна. Вечерта беше ясна. Звездите светеха ярко в небето.

— Разплака децата. Разказа им ужасна история за едно от домашните животни, които е имала, като е била малка.

— Колко ужасна може да бъде една такава история? — засмя се Питър.

— Ами… — колебливо започна Клий. Знаеше, че и тази история попада в графата «Това може да се случи само в нашето семейство». — Въпросното животно разкъсало котките й и би могло да прегризе гърлото й, докато е спяла. Бих казала, че това е достатъчно, за да сънуваш поне няколко кошмара, нали?

— О! — възкликна Питър. — Никога не съм чувал тази история!

— Бедната мама! — въздъхна Клий. — Не се е променила изобщо. Сякаш иска да направи това, което трябва, но все не успява. И никога не би могла.

— Като загубена в своя собствен свят е.

— Отчаяно копнее да бъде обичана, но вместо да спечели любовта на хората, прави така, че да ги отблъсне от себе си.

— Би трябвало да има малко повече вяра.

— В другите ли? Не знам… Баща ми не беше човек, на когото би могло да се вярва.

— Не в хората. В себе си — поправи я Питър. — Тя е добра жена и би трябвало да се довери на инстинктите си. Чувал съм я да казва, че й се иска да не е позволявала на баща ви да ви води на лов.

— Наистина щеше да е добре, ако се беше доверила на този си инстинкт — сухо отвърна Клий. Майка й беше предпочела да угажда на мъжа си, да му доставя удоволствие, вместо да следва майчинските си инстинкти. Как изобщо беше възможно подобно нещо?

Клий и Питър замълчаха. Ръката му нежно галеше косата й, а звуците, които децата издаваха в басейна, я унасяха. Съжаляваше майка си. Колко ужасно трябва да е да прекараш целия си живот, бягайки от истината! Толкова да се страхуваш от собствените си чувства, че да не успееш да предпазиш децата си.

— Искаш ли да поплуваме? — попита Питър.

— Не, благодаря. Така съм се отпуснала… Не ми се мърда.

— Виж.

— Какво да видя?

— Това лято Марипат е много по-уверена във водата. Помниш ли как се страхуваше преди?

— Но никога няма да се осмели да отиде на дълбокото — каза Клий. — Предишната година Марипат с часове стоеше на извитите стълбички и не смееше да влезе във водата. А щом се престрашеше, плуваше само на плиткото, и то с баща си, а в очите й се четеше ужас.

Това лято всичко се беше променило. Клий всяка сутрин я водеше на уроци по плуване. Докато Марк играеше футбол или отиваше на плажа с приятелите си, Марипат тренираше с учителя си по плуване.

Сега Питър и Клий наблюдаваха как дъщеря им се плъзга плавно по повърхността на водата. Не се страхуваше. Плуваше сама, унесена в мислите си, а всеки замах я отвеждаше там, където искаше да отиде.

— Харесва й — отбеляза Питър.

— Наистина — съгласи се с гордост майката. Беше предприела мерки, за да помогне на дъщеря си да победи страха, да се почувства по-силна и самоуверена. Това нямаше нищо общо с оставянето на детето само в планината и слагането на оръжие в ръцете му. Просто най-обикновени уроци по плуване.

* * *

Каролайн се задъхваше. Беше прекарала по-голямата част от вечерта в изкачване на връх Серендипити, после беше поела на запад по стръмната пътека, водеща към гранитния пролом. Нощта беше тъмна. Закриляше преследваните. Звездите бяха надвиснали ниско. От билото беше погледнала на югоизток и беше видяла светлините на «Метеор», трепкащи като звезди в Пролива. Беше се запитала колко още ще остане Джо на това място.

Покрай нея беше прелетял бухал. Лунната светлина се отразяваше от лъскавите му криле с цвят на тъмен кестен. Покрай пътеката растеше орлов нокът и сега, когато вече се спускаше, тя дълбоко вдишваше свежия му аромат. Тясната пътечка криволичеше и внезапно ставаше стръмна, а до нея се виеше широк път, който отвеждаше в центъра на Блек Хол. Каролайн беше настроена меланхолично. Тя инстинктивно избра пътеката, която свършваше при брега на река Ибис.