Joro - Unknown

Докато работеше върху «Трите сестри», беше почувствала, че нещо в нея се преобръща. Дишането й се беше променило. Болката дълбоко в сърцето й беше започнала да отслабва. Мислеше си за най-лошото, но знаеше, че няма да го посрещне сама. Не че беше нещо изключително. Освен ако човек не възприемаше жаждата за живот като изключителна. Дълго време я беше занимавала мисълта за самоубийство. Понякога й се живееше, но много по-често й се беше искало да сложи край на живота си.

Тя притисна бутилката към гърдите си и се замисли за желанието да живееш. Отпи голяма глътка, а от очите й потекоха сълзи. Водката притъпяваше чувствата й, правеше страха по-поносим, но същевременно убиваше много други усещания. Кога за последен път се беше наслаждавала на утрото? Кога за последен път се беше хранила, без да изпита желание да повърне? Или пък да излезе от къщата, без да й се прииска да се скрие от погледа на първия изпречил се на пътя й човек? Да сътвори нещо, от, което поне мъничко да се гордее?

«Никога не бива да се чувстваш така отново.»

Така й беше казал Джо Конър. Какво ли беше имал предвид? Втренчи се в чашата си. Отпи. Не, не искаше да се чувства празна, отчаяна, съсипана, уплашена. Беше готова да се почувства по-добре, но не знаеше какво трябва да направи, за да го постигне.

Другото, което не знаеше, бе как един човек от сушата би могъл да се свърже с друг човек, намиращ се на кораб сред морето.

> Шестнадесета глава

Внуците на Огъста прекарваха деня с баба си. Бяха навън и тичаха из двора. Обожаваха «Хълма на светулките» — също както майка им и лелите им бяха обожавали тази къща. Огъста седеше до портата. Пред нея имаше табла с напитки и няколко стари албума със залепени в тях изрезки.

Тя не се беше забавлявала със своите дъщери, докато бяха малки. Най-лошото бе, че го съзнаваше още тогава, но не можеше да направи кой знае какво. Беше обсебена от баща им като от болест, за която нямаше лек. Най-доброто, което можеше да направи за трите момичета, беше да ги наблюдава, да ги снабдява с бои и хартия за рисуване, да им носи семена и саксии, да им напомня да си напишат стихотворенията за училищния празник. За нея да бъде с баща им беше от първостепенно значение.

Когато бяха мънички, тя им позволяваше да пекат курабии и да замразяват желе във формите за лед, оставяйки кухнята в пълен безпорядък. Разрешаваше им да ядат любимите си храни и никога не ги насилваше да се тъпчат със зеленчуци и риба само защото били полезни. На дванайсетгодишна възраст Каролайн беше придобила навика да си приготвя сама макарони със сирене. Всяка вечер.

Беше готова да им намери каквото и да е занимание, само и само да остане свободна, за да бъде с Хю. Толкова се страхуваше да не го загуби. Непрекъснато се опитваше да го съблазнява. Ходеше облечена в прозрачни нощнички, за да привлече вниманието му. Четеше История на изкуствата, изучаваше какви колекции могат да се видят в най-известните музеи, за да подпомогне кариерата му, вместо да помага на дъщерите си да си пишат домашните.

Хю беше нейната мания. Когато не беше при нея, тя си мислеше, че е с друга жена. Тази мисъл я влудяваше. В подобни случаи Огъста се беше опитвала да се концентрира върху децата, но вътрешната й несигурност беше огромна. И щом Скай пожелаеше да й разкаже приказка, а Клий поискаше помощ за урока си по музика, Огъста ги препращаше към Каролайн. За да остане насаме с Хю.

Очите й се насълзиха при мисълта за покойния й съпруг. Беше го обичала невероятно силно, а той се беше оказал с изключително труден характер. Работата му винаги беше на първо място, следваха удоволствията, а някъде към края на списъка идваше ред на Огъста и момичетата. Или по-точно — на момичетата и Огъста. Не беше съвсем сигурна в каква последователност ги беше поставил, а след инцидента в Редхоук ревността й и чувството й за вина, породени от този факт, станаха още по-силни.

Любовта на Хю към дъщерите му личеше в портретите, които им беше направил. Особено в портретите на Каролайн. В «Момичето с бялата рокля» — неговата най-известна картина — той беше успял да предаде красотата, крехкостта и сериозността на най-голямата си дъщеря. Огъста никога нямаше да забрави деня, в който Хю нахвърляше скиците за този портрет. Тук, в «Хълма на светулките». Тя го беше наблюдавала и през цялото време се беше чувствала като лошата мащеха от приказката за Снежанка. Искаше й се Хю да беше помолил нея да му позира. Не Каролайн.

Каролайн беше облякла бяла вечерна рокля. Дрехата беше дълга и права. Беше се облегнала на една от колоните на портата и гледаше към морето. В очите й се таеше някаква неспокойна страст. Приличаше на девойка от древногръцка трагедия. Огъста помнеше как се чудеше каква е причината за този дълбок копнеж и тази обреченост, които се излъчваха от дъщеря й. От лицето на Каролайн се излъчваше дълбока скръб. Хю майсторски беше предал това настроение.