Joro - Unknown

Огъста прелистваше албумите, отпиваше от мартинито си, а спомените прииждаха на талази в съзнанието й. Ето статиите от вестниците, които беше изрязала, когато «Момичето в бялата рокля» се беше превърнало в сензация на биеналето във Венеция. Пръстите й погалиха снимката на портрета. Не беше избеляла с годините: косата на Каролайн беше все така тъмна и лъскава, роклята — синкавобяла, небето и морето — тъмносини и тъмносиви.

Онова, което спираше дъха на Огъста, беше изражението на Каролайн. Очите на момичето бяха невероятно красиви, но изпълнени с болка. Огъста и много от най-изявените критици твърдяха, че никога не са виждали подобен портрет. Сега възрастната жена гледаше портрета и продължаваше да се пита: какво беше причинило подобна дълбока скръб? Смъртта. Сигурна беше. Смъртта на Джеймс Конър и Андрю Локууд.

Уморена от тежките мисли, тя вдигна поглед към внуците си. Най-малката й дъщеря се самоунищожаваше пред очите й. Не можеше да направи нищо, за да й помогне, но затова пък можеше да се постарае да бъде добра баба.

— Деца, не се ли изморихте? — извика тя. — Марк! Марипат! Елате при мен да си хапнете по нещо.

— Какво има за ядене? — попита Марк, когато се изправи задъхан пред баба си.

— Кифлички с лимон — отвърна тя и му поднесе синята порцеланова чиния. — Сама съм ги правила.

Децата си взеха по една кифличка, благодариха учтиво и бавно задъвкаха.

— Вземете си още — подкани ги Огъста. — Хайде. Няма да развалят апетита ви за вечеря, пък и не е нужно родителите ви да научават, че сте яли. Искате ли да видите някои стари снимки?

Децата кимнаха. Огъста им направи място на пейката и те седнаха от двете й страни. Бяха високи за възрастта си. Имаха прекрасната кожа на Клий и сериозните очи на Питър. Марк облегна глава на рамото на Огъста и това я накара да се усмихне щастливо.

Отмести рязко встрани албума, в който беше «Момичето в бялата рокля», и извади един, в който бяха налепени снимки от нейните ученически години в Провидънс. Беше се радвала на спокойно и щастливо детство. Такова, каквото беше възнамерявала да даде и на своите деца.

— Това са майка ми и баща ми. Нашето куче Спънки… — започна тя.

— А това котките ти ли са? — попита Марипат и посочи към Мяу-Мяу и Ликърис.

— О, да — кимна Огъста. — Обожавахме домашните си любимци. Бяха като членове на семейството.

— Мама е ходела на лов — гордо рече Марк. — Веднъж е застреляла огромен глиган.

Огъста примигна.

— Дивите животни са нещо друго — изрече неуверено. — Те могат да бъдат много, много опасни.

Огъста бързо прелисти страниците, нетърпелива да се върне към по-безопасни теми. Семейството й на ферибота за Блок Айлънд, на плажа в Нюпорт, на балетния й рецитал в църковната зала…

— Това кой е? — попита Марк, когато видя снимката на едно мъничко кученце.

— О! — възкликна Огъста. — Това е Малчо.

— Много е сладък! — усмихна се Марипат. — От породата чихуахуа ли е?

Децата зачакаха отговора и съсредоточено гледаха баба си.

— Малчо… — въздъхна тя. — Искате ли да чуете неговата история?

— Да! — извикаха в един глас децата.

И Огъста им разказа.

Всичко беше започнало през прекрасна юнска утрин, когато тя беше едва деветгодишна. Слънцето грееше, но денят беше хладен. Тя седеше на брега с въдица в ръка. Рибата кълвеше. Леферите плуваха наоколо и се нахвърляха един на друг с канибалско настървение. Огъста улови една двайсетсантиметрова риба, изядена наполовината от друга.

— В морето плуваха рибни вътрешности и кръв. Чайките кръжаха ниско и крещяха. Можете да си представите. Леферите се самоизяждаха — рече тя, после им разказа как беше видяла нещо мъничко да плува по повърхността на водата. Първо беше помислила, че е перката на акула, спуснала се в преследване на рибата, но после беше забелязала, че въпросното нещо има уши.

— Бабо! — възкликна Марипат.

— Да, скъпа, това беше Малчо.

— Кученце? Насред океана?

— Плуваше към леферите, а както знаете, те имат остри зъби и се придвижват на огромни стада, а когато са гладни, унищожават всичко живо по пътя си.

— Бабо, знаем за леферите — прекъсна я Марипат.

— Чудесно. Както и да е. Измъкнах Малчо от лапите на смъртта. Той беше само кожа и кости. Трепереше като луд. «Бедната малка чихуахуа — помислих си. — Трябва да е паднал от някоя яхта.»

— И си го отнесла у дома? — попита Марк.

— По-скоро — пренесох го тайно у дома. Вече имахме куче и две котки и родителите ми бяха заявили категорично, че не желаят никакви животни повече! Затова го отнесох в моята стая… — Огъста затвори очи при спомена за котките. Почувства как гърлото й се свива. Отпи от чашата си. — Опитах се да му дам от храната на Спънки, но Малчо не пожела да я яде.