Joro - Unknown

Очите им се срещнаха и двамата братя се усмихнаха един на друг. Навремето, когато Джо се прибираше у дома за празниците, те непрекъснато се караха заради миенето на чиниите. И двамата мразеха това задължение, и винаги намираха достатъчно основателни причини, за да се измъкнат от него.

— Паят е много вкусен — каза Сам и му подаде вилицата.

— Хммм — изръмжа Джо и отхапа от парчето. — Е? Ще ме уведомиш ли най-сетне кога смяташ да си тръгнеш или пък си дошъл именно за да ми кажеш, че ей сега потегляш?

— Щях да ти кажа — отвърна Сам и се опита да завие с нокът винтчето, крепящо едната дръжка на очилата му.

Джо търпеливо зачака. Като гледаше как брат му се бори с миниатюрното винтче, стомахът му се сви от съжаление. Едва се сдържа да не измъкне очилата от ръцете на Сам.

— Реших да тръгна утре.

— Хм.

— Всъщност все още го обмислям.

— Така ли?

Сам вдигна поглед. Очакваше брат му да го уговаря да остане. Джо нарочно отхапа от пая — не му се ядеше, стомахът му беше свит на топка. Нямаше апетит, а от няколко дни насам, по-точно — от нощта на бала, почти не беше спал. Разкъсваха го противоречиви чувства.

Искаше му, се Сам да остане, но в същото време нямаше търпение по-малкият му, брат да си тръгне. Предишната нощ беше успял да задреме и в съня му се появи Каролайн; той я прегърна и целуна меките й устни. Когато беше буден обаче, мислеше за своите и нейните родители, за трагедията, случила се преди години, за сцената, която майка й беше разиграла.

— Значи — каза Джо накрая и остави чинията на масата — все още не си взел решение.

— Правилно.

— Ами… Кажи ми какви са причините ти да останеш и какви — да си тръгнеш.

— Добре — кимна Сам и се облегна на перилата. — Трябва да се връщам на работа. Китовете не са в пасажа, но бих могъл да вземам водни проби, да измервам солеността на морската вода…

— И други подобни — завърши вместо него Джо.

— Или пък бих могъл да остана тук…

— Нима?

— Още малко. Откриването на златото е вълнуващо преживяване и искам да съм тук, когато го извадим на повърхността.

— Хм — изсумтя Джо, усмихвайки се на множественото число, в което брат му се изразяваше.

— Така… Значи разбираш моята дилема — продължи Сам. — Не искам да си мислиш, че преследвам някаква скрита цел. Имам предвид, не си правя сметки да взема част от златото.

— Не си мисля — бързо рече Джо.

— Защото, честно да ти кажа, мисля, че златото не струва в сравнение с някои други неща. Нали се сещаш? Някои други работи са по-ценни от богатството.

— А, така ли? И кои са тези други работи?

— Ами, семейството. Природата. Океанът. Любовта, предполагам.

Джо кимна. Погледът му се зарея. Фаровете проблясваха в мрака. По гърба му полазиха тръпки от хладния нощен въздух. Любовта. Той подсвирна.

— О, да! — развълнувано рече Сам. — Искам да прибавя още едно нещо към списъка си — вкусния прасковен пай!

— Това парче беше страхотно — кимна брат му. — Благодаря ти, че ми го донесе.

— Без грам захар. Не е ли достатъчно добро, за да е по-ценно от златото?

— Труден въпрос — отвърна с усмивка Джо.

Сам се отказа да поправя очилата си. Отново ги сложи на носа си и погледна към брат си. Джо протегна ръка към него.

— Дай ми ги — каза. — Хайде — настоя, когато видя колебанието му.

Младежът ги свали и му ги даде, а Джо извади джобното си ножче. Беше отсъствал от детството на Сам, не беше поправял играчките и колелото му, както би се очаквало от един по-голям брат, но сега, застанал на палубата на «Метеор», поправяше очилата му.

— Готово.

— Хей! — възкликна Сам, докато ги слагаше. Бяха стегнати, но леко изкривени. Той се засмя.

— Изглеждат добре — каза Джо.

— Май имам нужда от нови.

Вълните разклатиха кораба, издигнаха го нависоко. Двамата братя стояха на палубата, говореха си за очила, а предчувствието за раздяла витаеше из въздуха.

Вкусен прасковен пай. Страхотно.

— Е, колко време още смятате да останете на това място? — попита Сам.

Въпросът му изненада Джо. Той не беше изчислявал оставащото време по календар. Беше мислил за съкровището, за останките на «Камбрия», за някои недовършени дела на сушата. Искаше да посети «Хълма на светулките», да види мястото, където беше умрял баща му. Беше единственият син на Джеймс Конър и искаше да почете паметта му. Всичко това нямаше да му отнеме повече от седмица.

— Най-много десет дни — отвърна той.

— Защото мисля, че и аз бих могъл да поостана още няколко дни — подхвърли Сам. — Мога да ви помогна да извадите съкровището или пък да свърша някаква друга работа… Да описвам седиментните проби например. Освен ако не мислиш, че ще преча, разбира се.