Joro - Unknown

— Здравей, мое малко буреносно облаче! — Тя придружи поздрава си с целувка.

— Много ли е разстроена? — попита Скай.

— По-скоро е уморена.

— Искам да говоря с нея…

— Заспа късно. Остави я да си почине.

— Заради мен ли…

— Дори и да е заради теб, просто в този момент е по-добре да я оставим сама.

Двете се заеха да разчистват под вещото ръководство на Мишел. Всяка година се повтаряше все същото. Планирането, уреждането на нещата, очакването, декорациите — всичко това отнемаше месеци. И щом балът свършеше, всички с нетърпение започваха да чакат следващата година и следващия бал. Когато тържеството завършеше, Каролайн и сестрите й разчистваха. Този път Каролайн не се включи.

Докато сваляше хартиените фенери, Скай си помисли, че усещането е същото като при свалянето на светлините от коледната елха. Тя стоеше на най-горното стъпало на стълбата и навиваше жицата около ръката си. Чувстваше леко замайване от пиенето, както и срам заради обвиненията, които беше отправила към най-голямата си сестра. Очевидно на плажа се беше проявила нейната по-лоша страна.

Телефонът във фоайето на хотела иззвъня и така я стресна, че тя за малко да падне от стълбата. Беше предупредила майка си, че ще бъде тук, и се надяваше, че се обажда Саймън. Не беше го виждала от предишната вечер. Оказа се, че е клиент, който иска да направи резервация за вечеря.

— Хей, Мишел! — извика Скай, когато управителката мина покрай нея. — Момчетата от «Метеор» фигурират ли в книгата с резервациите?

— Не — отвърна тя.

Скай я проследи с поглед. Управителката влезе в хотела. Защо ли не беше изненадана от това, което току-що беше научила? Сърцето й болезнено се сви. През цялото време се беше притеснявала, че повторната поява на Джо Конър в живота на сестра й е временно явление.

— Чу ли? — подвикна Скай на Клий.

— Да.

— По дяволите! — изруга Скай.

— Той ще се върне — със спокойна увереност рече сестра й.

Когато най-сетне изтупаха праха от ръцете си и влязоха в хотела, Скай усещаше силни болки в гърба и краката. Отскочи до бара с намерението да си вземе една бира, но вместо това си поръча чаша леденостудена вода. Спря се за минута, за да отпие, и погледът й попадна върху една от картините на баща й. Платното беше съвсем малко — квадрат със страна не повече от дванайсет сантиметра — и на него беше изобразено мочурище.

Скай се загледа в пейзажа. Зеленото и златистото преливаха едно в друго. Тя познаваше изобразеното място — блатата на Блек Хол с фара Уикланд, светещ в далечината. Когато гледаше картините на баща си, тя знаеше, че на тях е нарисувано нещо, уловено за миг. Облаците щяха да се разпръснат или пък слънцето щеше да се скрие и всичко щеше да се промени.

— Беше прекрасен художник — отбеляза Клий.

— Невероятен — кимна Скай.

— Ти си наследила неговия талант.

— Благодаря.

— Спомняш си онова, което ти казахме вчера, нали? — попита Клий и кимна с глава към чашата в ръката й.

— Може би малка част от него — отвърна тя и отпи от водата.

— Можеш да създадеш прекрасни скулптури, ако не си…

Скай се усмихна. Беше благодарна на сестра си, че й спести края на изречението. Ако беше Каролайн, щеше да каже «мъртва» или «пияна».

— Знам — въздъхна тя.

На отсрещната стена висяха портретите на сестрите. Хю беше нарисувал всяка една от тях след лов. Погледът й се спря върху Каролайн, прегърнала мъртвата лисица. Зимните тонове бяха студени и сини. Снегът беше дълбок, потокът бе скован в лед. Главата на лисицата висеше безжизнено, а от муцуната й се процеждаше струйка кръв.

— Клий, виж!

Докато гледаше портрета на Каролайн, Скай забеляза нещо, което толкова години не беше подозирала, че съществува: баща й беше нарисувал сълза. Може да беше и сянка, но под точно определен ъгъл тази дребна капчица определено изобразяваше сълза.

— Винаги ли е била там? — попита учудено Скай.

— Да — кимна Клий.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Дълго време съм се чудила защо на лицето на Каролайн има сълза, а на моето и твоето — не.

Винаги, когато гледаше този портрет, я обземаше тъга, но за пръв път виждаше сълзата. Дали Каролайн наистина беше плакала в деня, в който беше убила лисицата? Дали баща й не беше усещал, че ходенето на лов ще доведе до трагедии и ще разбие неговото семейство, вместо да го спаси? А може би Каролайн беше предчувствала всичко това?

— Обикновено татко не се поддаваше на сантименталности, когато рисуваше. Предпочиташе да остави всичко на въображението на хората. Сигурно сълзите на Каролайн дълбоко са го развълнували, след като е нарисувал една от тях.