Joro - Unknown

Вълните достигаха брега и когато се отдръпваха, отдолу се показваше изгладеният от водата пясък. Въздухът беше свеж и хладен, галеше краката и ръцете им, докато вървяха по брега. «Метеор» се виждаше в далечината. Каролайн се опитваше да не гледа натам. И без това й беше достатъчно трудно.

Стигнаха до сребрист дънер, издигнал се високо над нивото на прилива. По него бяха накацали светулки. Трите сестри седнаха. Мокрият пясък блестеше като огледало. Скай подпря брадичка на дланите си. Хомър беше слязъл бавно по каменните стъпала, но в мига, в който лапите му докоснаха пясъка, той се беше затичал като младо куче.

Каролайн прегърна Скай.

Скай вдигна глава. Погледът й внезапно светна. Тя се засмя и проследи с очи Хомър, който се забавляваше да гони чайките от един изхвърлен на брега рак. Беше изплезил език от усилие, но гордо гледаше към сестрите.

— Вижте — извика Каролайн. — Иска да е сигурен, че го виждаме какво прави!

— Добро куче! — извика Клий. — Изплаши всичките чайки!

Хомър подуши рака. Беше огромен краб с дълга опашка.

Кучето предпазливо обърна рака и отново завря муцуна в него. Искаше да се увери, че не хапе. После го захапа и бавно се запъти към Каролайн. Остави плячката в краката й.

— Той е твое куче — отбеляза Скай. Без да поглежда към нея, Каролайн знаеше, че сестра й плаче.

— Той обича и теб — отвърна тя. — Не иска да се чувстваш зле.

Скай не отговори.

— Какво мислиш да правиш, Скай? — попита предпазливо Каролайн.

— Какво мисля да правя ли? — Тя вдигна поглед. Лицето й беше зачервено, със следи от сълзи и белези от катастрофата.

— Татко умря от пиене — продължи сестра й. — Никога не говорим за това. Обикновено казваме, че е имал рак на стомаха и че е умрял, понеже химиотерапията и облъчванията не са му подействали, но това не е цялата истина.

— Млъкни, Каролайн — простена Скай.

— Остави я да продължи, Скай — намеси се Клий.

— И ти ли я подкрепяш? — попита тя. Клий кимна утвърдително.

— Спомняш ли си неговите последни месеци? Как през цялото време висеше на бара в хотела ми? Как не биваше да пие коктейли заради лекарствата, които приемаше, но той въпреки това се наливаше? — Каролайн направи пауза, но малката й сестра не каза нищо и затова тя продължи: — Пиенето го правеше толкова избухлив, а татко не беше лош човек.

— Той умираше, Каролайн.

— А нужно ли беше да умре пиян? Вместо това можеше да се опита да види истината, да се изправи пред нас и да ни позволи да му помогнем. Можехме да му кажем, че всичко е наред, че му прощаваме за онова, заради което той си мислеше, че го мразим. Заради което сам се мразеше.

— Не казвай, че се е мразел — промълви Скай.

— Вярно е. Снощи мама ми припомни нещо. Той престана да рисува. Изведнъж престана.

— Помниш ли колко трудно беше да го откъсне човек от работата му? Как не можехме да го измъкнем от студиото му, за да дойде да вечеря? — подхвърли Клий.

— Дори за Коледа и за Деня на благодарността — добави Каролайн. — Щом беше у дома, не излизаше от ателието си. Когато ми се искаше да го видя, или да го помоля да ме откара някъде с колата и вратата на студиото му беше затворена, знаех, че нямам никакви шансове. Нещата се промениха по времето, когато започна да пие. Внезапно. Той остави четката и никога вече не я докосна. Не си позволяваше да го прави, а обичаше да рисува!

— И то много — кимна Клий.

— Може просто да му е липсвало вдъхновение — опита се да намери обяснението Скай. — Не знаете какво е да изпаднеш в подобно състояние.

— Имах чувството, че е престанал да ни обича — рече Каролайн. — Не зная вие как сте се чувствали, но за мен усещането беше, че съм загубила любовта на баща си. Не е рисувал, не е обичал семейството си — и всичко това, защото му е липсвало вдъхновение! Непрекъснато пиеше. А ние го обичахме, Скай.

— Може би просто не е успявал да се въздържа.

— Никога не съм го разбирала! — възкликна Каролайн. — Да бъдеш такъв велик художник, да имаш дарбата да изразиш всичките тези… важни емоции и вместо това да ги заключиш дълбоко в себе си. Това направи той. Скри се от нас.

— Имаше мама.

— Не можеше да понася и нея. Тя толкова много го обичаше, че ако можеше, винаги би го защитавала. Само че той отблъсна и нея.

— Престани! — Скай запуши ушите си с длани. Сълзите се стичаха неконтролируемо по страните й. — Знам, че всичко стана заради мен. Сигурна съм. Аз застрелях онзи младеж. Татко не можа да го понесе — чувстваше се толкова виновен, че е сложил оръжието в ръцете ми. Да, не мислите, че много ме е грижа, дали ще умра?