Joro - Unknown

— Наистина бях — съгласи се Огъста.

— Къде е Скай?

— Вътре. Мисля, че спи.

— Трябва да говоря с нея.

Огъста кимна и примижа срещу слънцето. Огледа се, сякаш се изненадваше, че се намира в градината. Откъсна няколко стръкчета лавандула, стри ги между пръстите си и помириса ръката си.

— Билките на баба ти — въздъхна с носталгия и се просълзи. — Понякога майка ми и баба ми страшно ми липсват. И двете бяха мъдри жени. Не като мен. Те бяха солидни и старомодни. Истински майки.

— Ти си истинска майка — засмя се Каролайн.

— Но не много добра.

— О, мамо… — Очите на Каролайн се насълзиха. Понякога тя наистина имаше чувството, че Огъста не се справя добре с ролята си на майка.

— Не знам какво щях да правя без вас, момичетата ми.

— А ние какво щяхме да правим без теб? Скай… — Огъста се обърна към отворения прозорец, на който се развяваха бели пердета. Спалнята на Скай.

— Знам — въздъхна Каролайн, проследявайки погледа й.

— Допуснах толкова много грешки — продължи Огъста. — С толкова много лоши последици.

— Но също и с добри — възрази Каролайн и си помисли за предишната вечер: за Джо, който помагаше на Скай, за Сам, за Клий и Питър, които безпомощно наблюдаваха развитието на нещата… — Семейството ни е видяло и много добро!

* * *

Джо гледаше към морето. Вълните блестяха. Денят беше такъв, какъвто трябваше да бъде един летен ден — ярък и слънчев. Но старият гняв се беше спуснал над душата му като мъгла над Мейн. Не преставаше да мисли за семейство Ренуик.

Идването му на това място беше грешка. «Камбрия» беше истинска находка, но всичко останало оставяше неприятно чувство у него. Смяташе да загърби някои стари грижи и емоции, когато се изправи лице в лице с Блек Хол, но вместо това само беше налял масло в огъня. Пъхна ръце в джобовете си. Пръстите му напипаха някакъв твърд предмет. Той смръщи вежди и измъкна камеята.

Беше избледняла и матирана. Върху нея беше изобразен женски профил. Лицето на жената беше гордо и благородно, с несъмнена сянка на тъга. Същевременно то излъчваше и сила. Емоцията беше видима дори на такъв стар и малък предмет. Косата на жената беше буйна, челото — високо. Напомняше му за Каролайн. Отново се намръщи.

— Господи, снощи госпожа Ренуик се държа като побъркана старица! — чу се гласът на Сам.

Джо вдигна поглед от камеята. Брат му се приближаваше към него.

— Да — кимна той и пусна брошката обратно в джоба си.

— Ако я бяхме оставили, щеше да продължи, нали?

Джо кимна. Брат му изглеждаше спокоен — случката от предишната вечер не му се беше отразила кой знае колко сериозно. Всъщност Сам се усмихваше.

— Само развали прекрасното тържество — продължи младежът. — Да ни изгони по този начин.

— Тя беше права — прекъсна Джо тирадата му.

— За кое?

— За това, че нямахме работа там.

Сам вдигна вежди. Изведнъж рамките на очилата му сякаш станаха правоъгълни.

— Извинявай много, но Каролайн ни покани! — възрази той.

Джо се намръщи.

— Ами да! — рече Сам. — Покани ни.

— Знам, досаднико. Не в поканата е проблемът. Трябваше да проявя малко здрав разум. Ние наистина нямахме работа на бала на семейство Ренуик.

— Госпожа Ренуик е бясна, защото мъжът й е имал вземане-даване с майка ни. И какво от това? Позабавлявали са се, после мама се е оженила за баща ми, господин Ренуик е станал нещо като Хемингуей сред художниците, а животът е продължил. Какъв й е проблемът?

— Сам… — В тона на Джо прозвуча предупреждение.

— Каролайн не е виновна, че майка й е ревнива невротичка.

— Знам — кимна Джо. Нито той, нито Каролайн имаха вина, че са били деца на родителите си.

— Това значи ли, че ще отхвърлиш предложението за работа в Йейл?

Джо стрелна брат си с поглед.

— Никога не съм имал намерение да го приемам.

— По дяволите! А аз така се надявах!

— Така ли? За какво?

— Ами да заемеш преподавателско място във факултета, да подхвърлиш една-две добри думи по мой адрес.

— Нямаш нужда от това аз да казвам една-две добри думи за теб, Сам — рече Джо и неволно се засмя. — Ти казваш достатъчно.

— И все пак… Би било прекрасно да живеем в един и същи район, да преподаваме заедно. Не бих имал нищо против да те опозная малко по-добре — отвърна Сам и се заигра с кламера, който откри в джоба на шортите си.

— Познаваш ме чудесно.

— Да, бе! Напусна дома ни, когато бях на три години. Последва пиянският ти период…

Джо докосна камеята в джоба си. Трябваше да се гмурне на дъното и да потърси още злато. Йейл! Исусе Христе!