Joro - Unknown

Непознатият бръкна в джоба на панталоните си и измъкна носна кърпа.

— Вземи — каза и й я подаде.

Скай поклати глава, отвори широко очи и се огледа за бутилката. В крайна сметка може да не я беше изпуснала във водата.

— Няма я вече — каза мъжът. — Видях я как потъва в потока.

Скай отчаяно го погледна. Откъде знаеше какво търси?

Кръвта се стичаше по страните му. Тя закри лице с длани и простена.

— Да се махаме оттук — предложи той и й подаде ръка да стане.

— Защо ми изглеждаш толкова познат? — попита колебливо тя.

— Преди няколко вечери те видях в бара на хотела. Беше там заедно със съпруга си.

Скай се втренчи в него. Не, не беше това. Познаваше това лице. От дълго време. Сега мъжът беше по-възрастен, но тези сини очи… квадратната челюст, правия нос… Тя примигна, опитвайки се да си спомни.

— Не — каза накрая. Все още се страхуваше от него, но нещо в погледа му й казваше, че той няма да я нарани. Пое протегнатата ръка и той внимателно й помогна да стигне до брега.

Стъпи на твърда земя, но имаше чувството, че небето кръжи над главата й. Олюля се.

— Скай, знам, че точно в този момент едва ли ще ме чуеш — рече дрезгаво той.

— Напротив, чувам те.

— Не, грешиш. Пияна си. Но по-късно, когато изтрезнееш, искам да си спомниш нещо.

— Не съм пияна — възрази тя.

— О, разбира се, че си. Но утре, когато имаш чувството, че главата ти ще се пръсне от болка, когато започнеш да повръщаш и ти се прииска да умреш, искам да си спомниш едно нещо.

— И какво е то? — Пръстите на ръцете й трепереха.

— Че никога повече не бива да се чувстваш така.

— Недей да…

— Има изход.

Мъжът я гледаше право в очите. Погледът му сякаш проникваше в нея. Прегърна я през раменете и въпреки че гласът му беше дрезгав, звучеше нежно. Непознатият изглеждаше спокоен. Беше сигурна, че го познава отнякъде, но още по-странното беше, че той като че ли я познаваше много по-добре, отколкото тя него. Беше съвсем близо до отговора, но той за пореден път й убягна.

Двамата поеха към градината на хотела. Мъжът повдигаше надвисналите клони, за да може Скай да минава под тях, без да се нарани. В мига, в който излязоха от гората, пред тях застана Каролайн. Тя се загледа в сестра си, после — в мъжа до нея. Очите му веднага промениха изражението си — станаха нежни и топли.

— Скай! — възкликна Каролайн и протегна ръце към сестра си.

Скай се отпусна в прегръдката й. Там се чувстваше на сигурно място. Спомни си как беше пила водка, как непознатият беше изникнал от сенките на дърветата край потока, как беше танцувала «Лебедово езеро» и постепенно мислите й я отведоха назад, към друга една вечер, в която сестра й пак я държеше в прегръдките си. В планината Редхоук.

— Значи я намери! — възкликна зарадвано Каролайн.

— Да.

— Благодаря ти. — Скай беше отпуснала глава на гърдите на сестра си. Усещаше как тялото на Каролайн трепери.

— Кой си ти? — попита отново тя. — Познавам те…

— Скай, това е Джо Конър — рече Каролайн.

Името й прозвуча познато. Тя наклони глава и се загледа съсредоточено в сестра си. Каролайн държеше ръката й, но очите й не се откъсваха от лицето на мъжа. Японските хартиени фенери се поклащаха от вятъра и обливаха тримата със сини и червени светлини.

— О, аз наистина те познавам! — възкликна Скай. Очите й се напълниха със сълзи.

Джо не се усмихна и не помръдна. Лицето му продължаваше да кърви там, където Скай го беше одрала. Тя си мислеше за малкото усмихнато момченце от черно-бялата снимка, за липсващия преден зъб, за луничките, обсипали страните му.

Мъжът срещу нея не се усмихваше — беше сериозен, напрегнат. Ето заради това не беше успяла да го познае. Животът го беше направил бдителен. Скай знаеше, защото беше направил и нея такава.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна.

— Опитай се да си спомниш онова, което ти казах. Утре.

Скай наведе засрамено глава. Джо Конър я беше видял как се налива с водка направо от бутилката.

— Винаги си бил един от нас — прошепна тя.

— Какво? — попита я Джо.

— Един от нас. Нали се сещаш? Беше като… като наш брат. Знаех, че Каролайн си пише с теб. Винаги съм си мислела, че знаеш всичко, което се случва с нас.

— Само една част — поправи я Джо. — Аз бях от другата страна.

Скай поклати отрицателно глава:

— Не, не беше. Родителите ни може и да са били врагове, но не и ние, техните деца. Ти беше един от нас.

Сега всичко си идваше на мястото. Лятната нощ беше гореща, светулките блещукаха между клоните на дърветата, а Скай стоеше на поляната заедно с Каролайн и Джо Конър. Свързваха ги изстрели, смъртта на други хора.