Joro - Unknown

— Не мога да ви гарантирам подобно нещо, скъпи — усмихна се кисело възрастната жена. — Сигурна съм, че ако можеше да ни види отнякъде, той щеше да е страшно разочарован, задето сме се облекли като персонажи на Пикасо, вместо като неговите. Знаете, че мъжът ми мразеше Пол.

— Кой Пол? — попита Бикът.

— Пикасо, скъпи — отвърна тя и се озърна за дъщерите си. Клий и Питър бяха наблизо — личеше, че се забавляват. Скай обаче беше изчезнала някъде и Огъста се обезпокои. Погледът й се спря на Саймън. Зет й флиртуваше с една млада сервитьорка по своя пасивно-агресивен начин. Каролайн танцуваше с някакъв мъж, но майка й не можеше да види лицето му.

— Бих се преоблякъл като герой от картина на Ренуик, но за съжаление той е рисувал най-вече пейзажи и жени — оправда се Бикът. — Не ми се искаше да се появявам като хамбар или гола девица.

— Разбира се — усмихна се Огъста, а очите й не се откъсваха от Каролайн.

Тя се извини на събеседника си, отдалечи се от него и потърси по-закътано място, откъдето да може да наблюдава най-голямата си дъщеря. Тази вечер тя изглеждаше невероятно. От нея се излъчваше някаква вътрешна светлина. Кожата й беше свежа като праскова, големите й очи блестяха, бялата рокля й прилягаше чудесно. Сърцето на Огъста отново се сви от познатото чувство на ревност, което беше изпитала в началото на вечерта. Вярно беше, че «Момичето в бялата рокля» — картината, нарисувана толкова скоро след смъртта на онзи нещастен младеж — беше довършила Хю. На Огъста отчаяно й се искаше на последното и най-известно произведение, излязло изпод четката на съпруга й, да беше нарисувана тя, а не дъщеря й.

В един момент тя успя да огледа по-добре мъжа, който танцуваше с Каролайн.

Беше много красив: около метър и деветдесет висок, със силни и широки рамене. Един от пиратите. Беше достатъчно силен физически, за да бъде взет за обикновен работник, но от него се излъчваше небрежна елегантност. Кожата му беше загоряла от слънцето, а очите му бяха невероятно сини. Онова, което шокира Огъста обаче, беше начинът, по който непознатият гледаше дъщеря й: погледът му беше див и жесток, но същевременно в него се четеше копнеж.

— Майко?

Огъста почувства ръката на Клий на рамото си.

— Скъпа, кой е мъжът с Каролайн?

— Един пират.

— Това и аз го виждам, но кой е?

— Просто приятел, струва ми се. Мамо, виждала ли си Скай?

— Държат се така, сякаш са любовници. Виж само как я гледа!

— Те танцуват блус, мамо. Къде е…

— Аз самата я търся — прекъсна Огъста дъщеря си. Отмести очи от пирата и Каролайн и се огледа наоколо. Отпи от мартинито си. Притеснението й нарасна. Дали ревнуваше, или просто й липсваше Хю? Пак погледна към двамата на дансинга. Желанието в погледа на непознатия се отразяваше в очите на Каролайн и това напомни на Огъста колко отчаяно тя самата беше желала съпруга си, колко много се беше страхувала да не го загуби.

— Беше много тиха — подметна Клий. — Дали не е разстроена от нещо?

Огъста въздъхна. Не можеха ли просто да се забавляват? Защо трябваше да са толкова сериозни и подвластни на настроенията си? Не беше отгледала дъщерите си по този начин — беше се старала да им дава пълна свобода. За разлика от другите майки, които следяха всяка стъпка на децата си, Огъста беше оставила дъщерите си да се учат от опита си, да пораснат. Беше се преборила с инстинкта си да трепери над тях и беше позволила на баща им да ги води на лов, за да ги научи как да се защитават сами. Толкова нощи бяха прекарали в планината! Беше повярвала, че Хю е възпитал определени качества у тях, а се оказваше точно обратното: стояха и се притесняваха за Скай, защото не я виждаха.

— Сигурна съм, че всичко е наред — каза Огъста.

— Виж Саймън.

В момента Саймън отвеждаше сервитьорката към дансинга. Момичето беше оставило таблата с напитките върху близката маса, беше събуло обувките си и щом стъпи на подиума за танци, увисна на шията на кавалера си. Саймън пушеше.

Говореше, без да изважда цигарата от устата си, и синкавият дим влизаше в очите му. Огъста си помисли, че зет й изглежда мръсен, глупав и гнусен.

— Не мога да разбера защо Скай се омъжи за него — с въздишка рече Клий. — Имам чувството, че нарочно си е избрала мъжа, който да се отнася възможно най-зле с нея.

Ръцете на Саймън се спуснаха по бедрата на сервитьорката и тази гледка накара възрастната жена да простене:

— Ако баща ти беше жив, щеше да го убие!

— Щеше да убие Скай — поправи я Клий. — Беше толкова непреклонен по отношение на мъжете, с които трябваше да се обвържем. Искаше от нас да бъдем силни, да не се превръщаме в жертва на никого. Това беше основното, на което държеше да ни научи.