Joro - Unknown

— Наистина ли?

— Да. А, още нещо, Каролайн!

Тя се извърна и погледна Мишел. Служителката притискаше листа към гърдите си, а на устните й трептеше усмивка на горд от чедото си родител.

— Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — отвърна Каролайн и се изчерви.

Тъй като имаше много неща за довършване, реши да се облече за бала по-рано. Тъмната й коса беше прибрана във френски кок. Роклята й беше дълга, бяла, с елегантен шлейф. Не си беше сложила никакви бижута.

— Представляваш ли някакъв персонаж от картина? — полюбопитства Мишел. — Може би си «Момичето в бялата рокля» от известното произведение на баща ти?

— Не съм търсила подобен ефект — отвърна тя, но знаеше, че другата жена има право: тя се беше облякла като себе си от онзи невероятен портрет, нарисуван от баща й.

— Това е същата рокля, с която навремето си му позирала, нали? — продължи да пита Мишел.

— Не, не е.

Бялата рокля от картината отдавна беше дарена на Уордсуърт Атенеум за една изложба на дрехи, носени от моделите по време на сеансите при велики художници. Но осъзнаваше, че роклята, която беше облякла в момента, много прилича на онази от портрета.

— Много хора ще разпознаят момичето от най-известната картина на баща ти.

— Може и да си права — кимна Каролайн и оправи букета върху близката маса.

Не беше избрала този персонаж, защото беше най-известен и защото така всички хора щяха да го разпознаят. Причината да си сложи бялата рокля бе, че искаше един човек да я забележи и да я свърже с момичето от картината.

Каролайн знаеше, че Джо Конър е виждал картината — той сам й беше казал. Беше дреболия, но за нея беше важна, а понякога именно дребните неща бяха онова, което имаше най-голямо значение.

_8 септември 1979 година_

Скъпи Джо,

Трябва да ти кажа нещо. Лично. Защо Нюпорт е толкова далеч от Блек Хол! Обещай ми, че ще се пазиш!

С любов,

Каролайн

_30 септември 1979 година_

Скъпа К.,

Всъщност Нюпорт не е чак толкова далеч от Блек Хол. Проблемът е, че ти си там, а аз — тук. Докато не се озовем двамата тук, или двамата — там. Е, разбираш какво искам да кажа, нали? Нов грот за моторницата струва доста повече от парите, с които разполагам в момента.

Какво имаш да ми казваш? Мисля, че може би знам, защото аз искам да ти кажа същото. Понякога ми се струва, че нямам никого другиго на този свят, освен теб, К. Майка ми си има ново семейство — Сам и баща му. Аз живея с тях, но не принадлежа към този дом като брат ми.

С теб е различно — никой друг не ме е карал да се усмихвам така. Всеки път, когато видя писмото ти, знам, че всичко ще бъде наред. Има само един човек в целия свят, на когото вярвам, и този човек си ти. Знам, че писмото ми стана много дълго — вече е късно, но не мога да заспя. Мисля за теб, Каролайн. Ще ми се в момента да беше тук, при мен. Искам да ти кажа, че те обичам.

Джо

> Тринадесета глава

През целия ден температурите бяха убийствено високи. На смрачаване небето беше перленобяло, а слънцето се беше превърнало в блестяща червена топка. Когато слънцето потъна зад хоризонта, изгря луната. Тя се покатери нависоко, бяла на фона на мътното тъмно небе. Под нея проблясваха хартиените фенери, а музиката изпълваше нощта.

Единият от баровете за храна изобилстваше от пресни стриди и омари, сложени в натрошен лед, а Каролайн и Мишел се бяха потрудили да подредят рибата така, че да изобразява картина на Дега. Гостите също бяха дали своя принос бяха издигнали купи сено като онези от картините на Моне, забити в пясъка плажни чадъри и бели сенници — като при Боден. Свещите примигваха, а оркестърът свиреше «Всеки път, когато си казваме довиждане».

Гостите прииждаха, облечени като герои от любими картини. Много от костюмите бяха старовремски — дълги рокли от времето на Реноар и Сарджънт, представляващи източник на вдъхновение за повечето жени. Мей Тейлър се появи като баба си Емили Дън — основателката на «Брайдъл Барн», чийто портрет Хю Ренуик беше нарисувал навремето. Червеникавата й коса беше вдигната високо, а красотата и елегантността й моментално привличаха погледа. Клий и Питър представляваха ирландската двойка от картината на Хю «Танц в Галуей». Скай и Саймън бяха в черно и представляваха себе си. Бяха установили поредното си крехко примирие. Огъста пристигна с тях и тримата заеха маса до реката близо до дансинга.

Каролайн забеляза, че близките й пристигнаха, и се отдръпна встрани, за да ги огледа, без те да я усетят. Не знаеше какво да каже на Скай. Познаваше я толкова добре и толкова силно я обичаше, но някак беше загубила способността си да разговаря с най-малката си сестра. По време на последните им няколко срещи двете сякаш бяха говорили на различни езици.