Joro - Unknown

— Защо държиш тук тези предмети? — попита я Саймън и взе камъчето от ръката й. — Женени сме от пет години, а аз не знам дори половината от историята. Тези тайнствени нещица — фетишите на семейство Ренуик… Ти никога не говориш за тях.

— Няма какво толкова да се говори — това са просто предмети, на които държа.

Саймън я изгледа със зачервени очи. Изглеждаше смазан от умора. Животът — или иначе казано алкохолът, изкуството, опитите да обича Скай — го беше изцедил и това му личеше. Саймън имаше вид на човек, който иска да вземе решение за нещо, и даваше възможност на Скай да прочете мислите му. Дали да остане, или да си тръгне? Той обичаше да си играе с нея. Проблемът беше, че тя се чувстваше прекалено слаба, за да му се съпротивлява.

— Това например — каза съпругът й, остави камъчето и взе празната гилза. — Защо я пазиш?

— За да ми напомня за една убита сърна. — Лунна нощ в планината. Кошутата, свличаща се до висока скала. Черната кръв, бликнала от шията й. Предсмъртният стон на умиращото животно. Всеки път, когато Скай погледнеше към гилзата, очите й се насълзяваха.

— Ами това? — Пръстите му докоснаха бялото перо.

— От лебед е. Баща ми даде по едно на всяка от нас, когато ни заведе да гледаме балета «Лебедово езеро».

— Дал ви е лебедови пера? — Той сви устни. Всяка история, свързана с Хю Ренуик — дори най-незначителната, го впечатляваше.

— За да ни напомня, че природата е най-голямото вдъхновение и любов, дори за гений като Чайковски.

— Завел ви на балет и ви подарил по едно лебедово перо! Страхотно! — Саймън поклати глава. — Сега ми разкажи за змията.

— Тя ми напомня за опасността. Предупреждава ме да внимавам.

Загледа се в змийския скелет. Беше дълъг и жилест — най-едрият предмет върху каменния плот. Черепът беше плосък и триъгълен. А когато човек погледнеше в устата, можеше да види зъбите.

— Това същата змия, която те е ухапала, ли е?

— Не — отвърна Скай. — Но прилича на нея.

Саймън я погали по главата. Пръстите му се плъзнаха по косата й, прибраха кичурите зад ушите, за да открият лицето. Тя затвори очи. Опита се да се овладее. Не искаше да се разтрепери при спомена за нощите в палатката, за змиите, лазещи под спалния й чувал.

— Когато отровата се разля по вените ти, какво усети? Почувства ли топлина? Приспа ли ти се? Като да изпиеш едно уиски ли е? Или като да пушиш трева?

— Нищо подобно — болеше. Причерня ми. Въздухът изведнъж излезе от дробовете ми и аз си помислих, че умирам. Но Каролайн ме спаси — изсмука отровата от раната.

Пръстите му леко погалиха шията й. Бяха гладки и гъвкави — напомняха й за змии. Скай потръпна неконтролируемо.

— Баща ти те е оставил сама. Само Каролайн е била там, за да се грижи за теб. И Клий, разбира се, но се обзалагам, че тя дори не си е подала носа навън от палатката.

— Престани, Саймън.

Скай се загледа в скулптурата, която беше започнала да вае преди няколко дни. Трите сестри. Каролайн, Клий и тя. Три безформени парчета глина, залепени едно за друго. Три сестри, пазещи се една друга в планината.

— Каролайн е била най-голямата. Не е ли разбрала, че опъваш палатката си върху змиярник? — попита Саймън.

— Мястото беше покрито с трева. По онова време земята беше гола и тя смяташе, че това е голям късмет.

— Да, бе, късмет! Да легнеш върху свърталище на змии. Трябва да си умряла от ужас, когато са изпълзели. Бедната Скай — съвсем сама в тъмната палатка! И с тези отвратителни влечуги, мърдащи под спалния ти чувал. Хей, може Каролайн нарочно да те е накарала да опънеш палатката си на това място! Може да е знаела, че има змии, и да се е надявала да те ухапят, защото й било писнало да се грижи за теб!

— Никога не би направила подобно нещо!

— Правилно. Света Каролайн. Кажи за панделката.

— О! — Не искаше да си спомня. — Просто бях вързала с нея косата си един ден.

— Когато си била с друг мъж ли? С някого, когото си обичала повече от мен?

Скай поклати глава.

— Къде си я носила тогава?

Тя замълча, после отвърна:

— В Редхоук.

— В деня, когато си застреляла оня човек?

— Да.

— Оженил съм се за убийца — прошепна в ухото й той.

Очите й се напълниха със сълзи. Скай не откъсваше поглед от панделката. По онова време косата й беше дълга и тя я връзваше на конска опашка.

— Фактът, че си отнела човешки живот, карал ли те е да се чувстваш всесилна? — все така шепнешком попита Саймън.

— Не. През всичките тези години не съм преставала да се чувствам ужасно.