Joro - Unknown

Докато плуваше към останките, Джо изпита тъга — не само защото беше оставил Сам отвън, но и защото сякаш всеки момент щеше да влезе в гробница. Беше длъжен да почете паметта на майката на Клариса. За него Клариса беше момиченце, деветгодишно дете, чиято майка беше отплавала с «Камбрия», за да не се завърне никога. Благодарение на дневника се надяваше да успее да идентифицира скелета на жената. Опита се да потисне чувствата си и да действа професионално.

Премина през дупката в задната част на кила. Проправи си път сред хаоса вътре, следвайки лъча на фенерчето си. Сърцето му лудо биеше. Сега вече беше доволен, че не е позволил на Сам да го придружи. Изискваше се голямо умение да се диша на подобна дълбочина. Често беше наблюдавал водолази, готови да експлодират от високото налягане и от недостига на кислород. Обикновено изпадаха в паника. Затова сега се съсредоточи върху мисълта за Клариса като средство за успокояване на дишането.

Синкавата светлина осветяваше вътрешността на кораба, преобърнатите и натрошени махагонови мебели, предметите, превърнали се в част от рифа. Наоколо се стрелкаха риби, машината за изхвърляне на пясък не спираше да работи. Водолазите методично разравяха тинята и вадеха монети.

Погледът му попадна върху двата сплетени един в друг скелета отсреща. Челюстите им бяха отворени като за вик, костите стърчаха. По всяка вероятност бяха крещели за помощ, за прошка.

Джо си повтори, че не бива да се поддава на чувствата си.

Закръжи около тях като една от многото риби наоколо. Опитваше се отчаяно да овладее вълнението си, но сърцето му бясно биеше. Той пое повече въздух, отколкото трябваше, и отмести поглед встрани. После очите му отново се заковаха върху двата скелета. Тези двама души бяха умрели в името на любовта. Бяха отплавали, мечтаейки за освобождение, страстта, която са изпитвали един към друг, ги е накарала да пренебрегнат всичко. Жената беше имала дъщеря.

На Джо му се искаше да може да я попита дали си е струвало. Дали си е заслужавало да умре на това място, застигната от неочаквана буря? Корабът беше потънал на не повече от двайсет мили от фара, където бе живяла Елизабет. Замисли се за баща си, за майка си и Хю Ренуик, и за нещастието и лудостта, които тяхната връзка беше причинила.

Сърцето му буквално щеше да изскочи от гърдите. Цял живот беше използвал жените като пристанище по време на буря. Сменяше ги често, като внимаваше да не се обвързва, защото знаеше, че големите страсти водят до трагедия.

Приближи се до скелетите. Взе фенерчето от Дан и насочи лъча му към черепите.

Откри онова, което търсеше — предмета, който идентифицираше Елизабет Рандъл. Ръцете му натежаха, гърлото му се сви. В дневника на Клариса беше записано, че майка й никога не сваляла това бижу. Около прешлените на гръбначния стълб се бяха увили водорасли, а някакъв тежък зеленясал предмет, покрит с дребни раковини, беше заседнал между двете ключици. Джо посегна и внимателно го откърти от мястото му. Беше се научил да не се поддава на емоции при своите непрестанни срещи със смъртта на дъното на океана. Стотици пъти се беше ровил из човешки кости и беше измъквал измежду тях златни верижки, диамантени брошки, джобни часовници. Беше го правил с клинична методичност, със спокойствието на учен. Вземаше плячката и никога не се обръщаше назад.

Но камеята на Елизабет е могла да премине в ръцете на Клариса. Джо си спомни за златния часовник на баща си. Родителите умираха далеч от дома и отнасяха ценни неща със себе си. Неща, които биха могли да донесат на децата им успокоение или утеха, или дори отговори на някои въпроси.

Не че вещите запълваха празнината, но поне помагаха спомените за любимите същества да се съхранят. А понякога се оказваше, че спомените са всичко, което човек има.

Джо се втренчи в купчината кости. Искаше да се помоли за душата на отдавна загиналата жена, но в молитвата му най-често се повтаряха имената на Сам и Каролайн. В ушите му кънтеше всяко рязко вдишване. Усещаше, че нещо сякаш го дърпа надолу. Стисна камеята в дланта си и заплува към изхода.

Щом изплува от трюма на «Камбрия», се огледа за Сам. Не го видя и сърцето му се сви. Господи, беше прекалено натоварващо да се гмуркаш с някого, за когото се безпокоиш. Заобиколи бързо останките, като трескаво търсеше с поглед брат си сред групичките водолази. Откри го при рифа, доста встрани от потъналия кораб. Брат му не се интересуваше много от златото. Изглежда, беше по следите на свое собствено съкровище. Рибите. Брат му беше биолог и интересът му определено беше насочен към животинските видове, така както интересът на Джо се съсредоточаваше главно върху морската глина. Изведнъж се запита какво щеше да стане, ако и двамата станеха преподаватели в Йейл? Какво щеше да е, ако живееха съвсем близо един до друг, вместо да ги делят океани?